Първи есенни дни в планината и селски хляб

Вчера се разходихме с моя приятелка от х. Селимица до х. Звездица на Витоша.

Не бях ходила в тази част на планината.  Пътеката беше много лека и приятна, почти не срещнахме хора, освен около хижите, а по пътя, близо до х. Еделвайс, си намерихме (или по-скоро, то ни намери:) едно куче-приятел, което само сновеше напред назад около нас и се умири едва като видя, че вадим сандвичите от раниците.  Беше много сладък – кръстоска между сърничка, лисиче и куче, ще речеш, и много миловиден докато ръфаш сандвич под носа му.  Беше ни малко трудно да се разделим с него, но се страхувахме, че ако ни последва, няма да може да си намери пътя обратно, за това  го прогонихме като стигнахме до един разклон за „неговата“ хижа.

Малко по-късно се отклонихме от главния път, брахме от малкото останали боровинки на едно място и тръгнахме по една странична горска пътека, която ни отведе в гора от стари дънери, изпопадали от бури или старост дървета, обрасли с мъхове огромни камъни на сред пътя.  Нарекохме я магическата.  Вървяхме си ние през тази гора и не знаехме накъде по-напред да погледнем (беше толкова дива и разнообразна), когато зад нас, може би половин час след като се бяхме разделили, приприпка „нашето“ куче.

Детето на приятелката ми за малко да се сдобие с желан домашен любимец, но решихме да го прогоним и втори път, и ако дойде трети път, приятелката ми трябваше да  мисли и да решава, могат ли да гледат куче и такива едни неща, но до там не се стигна.  Кучето взе повторното ни викане и размахване на пръчка подир него на сериозно и не ни последва (много трудно се гони, някой, който ви харесва, трябва да ви кажа:).

Не снимах магическата гора, през която минахме или едни гори, от неразсадени борове, които препречваха светлината и общо взето ходиш из тях и си мислиш за Хензел и Гретел, но то и разговорите ни бяха около темата от предния постинг, така че може би е било нормално да ни изглеждат леко зловещи.  За това пък като седнахме да хапнем, снимах едни мъхове поникнали между морените – цял един микро свят с гъби и паяжини, в който жълтият кантарион  е като гигантско дърво.  Всичко Е относитено, наистина.

На връщане попаднахме и на много къпини, които ще са съвсем готови до седмица-две, както и на няколко диви ябълки, които бяха много красиви, но кисели :).

Вече в колата, приятелката ми пожела да спрем до една фурна за хляб в Рударци, и, оле, оле, оле! сдобих се със селски хляб!  Не бях вкусвала такъв от много години.  Фурната се намира много близо до светофара на Драгичево.  Ако идвате от Благоевград в посока София, на светофара вместо да продължите напред за София, завивате в дясно.  Пътят минава по едно мостче и малко след него, от дясно на пътя, виждате бяла едноетажна къща, с място за паркиране пред нея.  На къщата отгоре пише „Хляб“ (май ?!) и това е мястото.  Хлябът изглежда, но най-важното ухае и е с вкуса, на селския хляб, който купувах от фурната на село преди много години.  Ако знаете за фурна, която прави селски хляб в София, моля да ми кажете.

Та това беше вчерашният ден – лек и приятен.  Сега съм приготвила едни патладжани да се пекат, за да правя Баба Гануш  по рецепта на Безкраен пикник, нахут се кисне за хумус (правя го с печени гъби, по рецепта на Андре Токев от едно от гостуванията му при Иван Звездев), кьопоолу (покрай патладжаните сложих и чушки да се пекат) и  от останалите печени чушки – салата с печени чушки, олио, балсамов оцет и чесън.   Целта на всички тези разядки е да има какво да мажем върху хубавия хляб.  (този параграф е допълнен след първоначалната публикация)

А ето и една презентация на TED.com, която открих случайно тези дни, за трансформацията на хляба (частта след средата на видеото най-много ме кефи; натиснете View subtitles за субтитри на български).

Пожелавам ви хубави есенни дни!