Живот докато чакаш

на залезСлед като вчера почти „изядох“ една книга на К.Г. Юнг, в която между другото той казва, „че само чрез своята слабост ние сме свързани с несъзнаваното… и с околоните.  Нашите добродетели ни правят независими…  Но със своята непълноценност ние сме свързани с човечеството“ и след различни случвания през последните седмици и въпросите, които изникнаха, тази сутрин получавам седмичния имейл на Мария Попова от brainpickings и… той беше просто като подарък.

Някъде там в имейла й попадам на това стихотверение, което не открих никъде преведено на български онлайн, затова реших да ви го преведа както мога и от английски, макар че оригиналът му е на полски, т.е. това, че не съм преводач, поет, а и стихотворението е през един език май го отдалечава толкова много от оригинала, че най-добре да не се бях захващала, но реших, че си струва риска да обера няколко презрителни забележки от почитателите на Вислава Шимборска, но да ви предам чувството и смисъла, който то ми донесе, защото не помня вече кой беше казал за това как след като напишеш нещо, то заживява свой живот и може би говори много за живота в написаното, ако то „говори“ дори когато е преминало през не толкова умели ръце или уста, но все още „говори.“

Живот докато чакаш

Вислава Шимборска

Представление без репетиция.

Тяло такова каквото е.

Глава необмислила.

Не знам нищо за ролята, която играя.

Само знам, че е моя. Не мога да я заменя.

Трябва да позная на място

за какво е цялата тази пиеса.

Лошо подготвена за привилегията да живея,

едва смогвам на скоростта, която действието изисква.

Имрповизирам, макар че ненавиждам импровизациите.

На всяка стъпка се спъвам в собственото си невежество.

Не мога да скрия селяндурските си маниери.

Инстинктите ми са за щастливо театралничене.

Сценичната ми треска ме извинява, което ме унижава още повече.

Смекчаващите вината обстоятества са жестоки.

Думи и импуси, които не можеш да върнеш обратно,

звезди, които никога няма да преброиш,

ролята ми е като шлифер, който закопчавам докато тичам –

жалките резултати от цялата тази неочакваност.

Ако можех да порепетирам една сряда преди това

или да повторя поне един отминал четвъртък!

Но ето че идва петък със сценарий, който не съм виждала.

Честно ли е, питам

(гласът ми хриптящ,

не можах дори да се изкашлям зад кулисите).

Ще сгрешиш, ако мислиш, че това е един бърз тест

направен в скалъпени остоятелства. О, не.

Стоя на сцената и виждам колко силна е тя.

Реквизитите са изненадващо прецизни.

Механизмът, който върти сцената е отколешен.

Най-далечните галактики също са светнали.

О, не, няма и съмнение, че това е премиерата.

И каквото направя

ще остане завинаги като това, което съм направила.

Posted in лично | Tagged | Вашият коментар

Пролетна салата с аспержи

панцанела с аспержи и грах - малки нещаТази събота и неделя останах сама у дома.  „САМА!  ЮПИЙЙЙ!“ както би казал синът ни.  Свекър ми и свекърва ми взеха детето на село, а мъжът ми отиде да заздравява отношенията с колеги в Априлци.

Който има постоянни ангажименти към някое друго човешко същество, ще ме разбере.  Не бях оставала сама със себе си за повече от няколко часа от миналата година по това време.  В петък следобяда, толкова очаквах уикенда, че смъмрих мъжа ми, че се размотава из къщи.

Понякога забравяме от какво имаме нужда (или поне аз съм от тези дето забравят) и като го получим, направо се чудим как сме оцелявали без него.  Противно на клишето, че майката с дете имала нужда от социални контакти, аз имам нужда да съм сама – малко със себе си, ей така, в тишина.

Ами, какво да ви кажа – починах си чудесно.  Четох книги, наваксах с четенето (и писането ;) в интернет, две сутрини подред спокойно си направих гимнастика, лягах си и ставах когато поискам.  Общо взето почувствах, че духът и тялото ми са долу-горе едно, а не, както казва сър Кен Робинсън, тялото ми само да носи главата от среща на среща (или от задача на задача, в моя случай).

Готвих каквото и когато поисках.  Реших да си направя салата с едни аспержи, които И. и детето така или иначе не ядат.  Добавих малко от пресния грах, който купих от фермерския пазар миналата седмица.  Избрах тази салата, а не друга, защото обичам дресинг с горчица.  И тъй като рецептата е на Хайди от 101 cookbooks, кротоните са добре препечени в масълце и е обилно поръсена с препечен сусам (което не си личи от снимката, защото бях много гладна като снимах, а после като се усетих, не ми се презаснемаше всичко отначало, така че ще ме извините).  Хранителна е, но аз лично имах нужда и от любимите ми пресни картофи с чесън, за да се получи засищащо, макар и леко, ястие.

аспержи - малки нещаПанцанела с аспержи (и грах)

рецепта 101 cookbooks

5-6 с.л. зехтин

1 с.л. дижонска горчица

1 с.л. бял винен оцет (или лимонен сок)

2-3 малки глави от пресен лук

фина морска сол

1 връзка аспержи (тъй като имах една малка връзка аспержи (220 г), добавих и 1 ч.ч. пресен грах)

2 с.л. масло

1 голяма шепа хляб на 1 ден, нарязан на кубчета или накъсан на хапки

2-3 с.л. препечен сусам

божури - малки нещаВ голям тиган първо препечете сусама до леко златисто.  Изсипете го в паничка и оставете настрана.

Почистете тигана от останали сусамови семена със салфетка и разтопете маслото.  Метнете хляба в тигана и добре го объркайте в маслото.  Продължавайте да разбърквате от време на време докато хапките станат златисти.  Прехвърлете ги в малка купа.

Смесете зехтина, горчицата, оцета, солта и половината от накълцания лук докато се получи еднородна смес.  Преди години, една французойка ми показа как си правят дресинга с горчица на село, някъде в Нормандия – сипва всичко в стъклено бурканче (използвах детско от пюре), завърта капачето плътно и започва да разклаща.  Така и лесно се съхранява в хладилника.

В тенджерка кипнете вода и бланширайте първо граха (ако ще използвате грах) почти до готовност.  След това посолете щедро и добавете в същата тендерка аспержите.  Бланширайте и тях за 20 секунди (или повече, ако аспержите са по-дебели).  Отцедете от водата и потопете в купа със студена вода, ако ги предпочитате студени, или направо ги сложете в купата за салата.  Добавете към тях останалия лук.  Размесете с почти целия дресинг, поръсете със сусама и кротоните и сервирайте.

за 2-4 порции

Posted in предястия, салати, храна | Tagged , | 2 коментара

За розите и хората

облак в града - малки нещаОт известно време забелязвам, че много се ядосвам.  За който ме познава отпреди, това може да е изненада.  А може и да не е.  Може аз едва сега да го осъзнавам.

Поради ремонта на главен булевард в града ни, кварталът ни е като обсаден.  Всички нормални пътища, по които мога да тръгна за градината на детето са задръстени – опашки се вият с километри.  Най-бързият начин да стигна от вкъщи за мястото, за което съм тръгнала е да тръгна в посока противоположна на целта ми.

Днес тръгнах по нормалния път по грешка.  Усетих се долу-горе в началото и свърнах в квартала, опитвайки се да тръгна в по-добрата обратна посока, при което се натъкнах на камион, който точно пред моята кола реши да вдига един контейнер със смет със строителни материали.  Слава богу, че детето беше в колата и много се накефи на процеса, иначе 10-те минути престой щяха да ми се сторят вечни.

Малко по-късно излязохме на друг главен булевард, който се оказа по-задръстен от обикновено, защото е един от пътищата, по които се влиза в София, а днес е понеделник, т.е. едва се вмъкнах от най-дясната в най-лявата лента прекосявайки 4 платна.  После чакахме в още едно задръстване, докато 20 минути след като тръгнахме от вкъщи бяхме на мястото, което е на 5 минути от вкъщи с кола.  Ще ви спестя останалата част от пътя ни.

Малко по-късно през деня, след като оставих детето в градината, чаках на една безпричинно дълга опашка в един задушен коридор в общината за получаване на документи, едва намерих място за паркиране около банката ни, открих, че банката ни си е сменила офиса, обиколих квартала, където трябваше да бъде новият офис докато намеря място за паркиране, за да открия, че офис на посоченото в интернет място няма, защото някой в банката е посочил грешен адрес и тъкмо се връщах към колата, за да тръгна към евентуалния правилен адрес и, както можете да се досетите, вече бях доста ядосана когато видях край тротоара едни красиви цикламени рози.

цикламени рози - малки нещаКазах си, ще запомня мястото и утре ще дойда да ги снимам с фотоапарата.  Но опитът ми с всичко, което искам да снимам, а и с живота, е, че утре няма – утре я завали дъжд, я някой се разболее, я трябва да свърша някоя спешна работа и така минават дни, а цветовете на розата не чакат никого – те днес са такива, утре други, вдругиден са увяхнали.  Приближавам с телефона и започвам да снимам.

И в един момент усещам, че се усмихвам и вече съвсем не съм ядосана.

Като си свърших работата в банката, пообиколих квартала и заснех и други рози.  Порадвах се на красотата на този мимолетен момент – розите и аз в хубавия юнски ден и продължих с деня си вече друг човек.

Posted in истории, лично | Tagged | 4 коментара

Панирана акация за десерт

панирана акация - малки нещаОт известно време се опитвам да изпробвам някоя рецепта с акация, в която да се усеща ароматът и текстурата на цвета и все не успявам.  Дали защото веднъж нямах нито време, нито сили да я направя веднага и я оставих да отлежава в хладилника докато накрая я изхвърлих или пък защото направих един много вкусен портокалово-маслен кекс, в който само аз си знаех, че има акация и само подпитвах Иво, „Усещаш ли акацията?  Ето това са цветчетата й,“ като сочех към малките  топченца смазани от тестото на кекса, на което получавах недоверчив поглед и кратък отговор, „Абе, вкусен е кекса, но не виждам акация в него.“

През седмицата отскочихме с майката на моя приятелка до Лозен и се оказа, че освен бъз, там акацията все още цъфти и си набрах с идеята да изпробвам тази рецепта.  Съжалявам, че не си взех фотоапарата, за да заснема отрупаните с цвят клони на дърветата (снимките са от предишна разходка в Борисовата).  А за аромата – сами можете да се досетите.  Получи се приятен десерт, в който ароматът на акация се усеща леко, но ясно, а цветчетата в панировката – отчетливо.  Освен това е вкусен и любопитен на външен вид.  Надявам се да ви хареса.акация-малки неща

Панирана акация

рецепта Manger

20-30 цвята акация (наберете повече, за да изберете по-едрите и здрави цветове), измити предварително и оставени да изсъхнат

250 г (2 ч.ч.) брашно

2 яйца

200 мл (3/4 ч.ч.) прясно мляко

150 мл (2/3 ч.ч.) светла бира

50 г (1/4 ч.ч.) захар

1 ч.л. ванилов екстракт

1 с.л. ром (по желание)

1/2 ч.л. сол

2.5 ч.ч. олио за пържене

пудра захар за поръсване

Измийте и подсушете добре цветовете акация (аз ги оставих да се отцедят върху дървена дъска, а след това върху домакинска хартия) няколко часа преди да започнете работа.  Може да се наложи да ги доизсушите един по един с домакинска хартия, ако нямате време да ги чакате да съхнат.

Смесете всички съставки без акацията, олиото за пържене и пудрата захар, разбъркайте добре и оставете да почине 30 мин настрана.

Когато тестото е готово, загрейте олиото в средно голяма тенджера докато капка от тестото се изпържва за около минута.  Потопете цвят акация в тестото като го държите за дръжката, изчакайте да се поизтече и пържете от всяка страна до златисто.  Изваждайте с вилица или решетъчна лъжица върху домакинска хартия.  Точно преди сервиране, поръсете леко с пудра захар.

На съцветията акация не е ядлива само дръжката.

акация - малки неща

Posted in десерти, закуски, храна | Tagged | Вашият коментар

Сироп от бъз с мед и лимон

Сезонът на правенето на сиропи е официално открит!

Не се сдържах и през седмицата набрах първите 7 цвята, накиснах ги и си направих първото шише сироп за годината.  Ръцете ме сърбят да бера още, но на чистите места, които знам все още не е цъфнал, а и не знам дали няма да са го обрали като отида, та си имам едно такова приятно очакване тези дни.

Другото е, че храстът, от който си набрах е станал по-висок от миналата година и едва стигнах до цветовете.  Е, не е ли това изненада!? ;).  Догодина ще трябва да си нося стълба, за да го бера.  Аз стълба нямам, а и съм такава хилка в ръцете, че и да имам няма да мога да си я донеса.  А и си представям как едва мъкна и разпервам стълба насред градинката за смях и почуда на случайните минувачи.  Човек трябва да знае кога да се спре, макар на мен малко и трудно да ми се удава като се ентусиазирам.

Та, ето я рецептата.  Тя е вариация на рецептите, които съм виждала в интернет като съм заменила захарта и лимонтузуто с мед и лимон.  Тъй като използвам студен метод за приготвяне, съхранявам сиропа в шише в хладилника.  Пробвах да оставя малко количество в шкафа в добре затворено шише, но нещо не ми се получи.  Чудя се, ако го запечатам с восък дали резултатът няма да е по-добър.

Друга възможност е да увелича меда или да сложа повече лимон, защото има фирма на пазара, която предлага сироп от бъз с мед и лимон и техните шишета не са запечатани с восък и твърдят, че са правени без консерванти, но пък може да са загрявали течността…  Ще ги питам следващия път като ги видя на фермерския пазар.  Ще се радвам да споделите вашия опит с правенето на такъв сироп.  Мисля да направя няколко бройки с мед за детето, които да държа в хладилника, а за нас – със захар и затопляне за съхранение в шкафа.

бъз  - малки нещаСироп от бъз с мед и лимон

компилация от рецепти в интернет и тези на приятелки

30 съцветия от дървесен бъз (може и с 15  – виж бележката)

1 л вода

1 буркан мед от тези за компот

100 мл лимонов сок (от 2-3 средно големи лимона), прецеден през марля

Съцветията бъз престояват във водата 24 ч затиснати с по-тежичка чиния (пробвах и 48 ч миналата година в хладилник, но ми изглеждаше леко на ръба да ферментира, така че моят седи 24ч).  Прецежда се през гевгир и тензух.  На 1 л течност се добавят мед от един буркан от тези за компот и лимоновия сок.  Разбърква се, докато се разтвори меда.  Излива се в чиста и суха бутилка.  Съхранява се в хладилник.  От горната доза се получават 4.5 бутилки (от 750 мл).

Бележка: Рецептата по-горе е леко променена от първоначалния й вид, след като се поразговорих с приятелки за това как те си правят сиропа, а и след като се снабдих с повече бъз отколкото обикновено.  Предишни години съм правила хубав сироп и с 15 съцветия бъз.

Posted in напитки, храна | Tagged , , | Вашият коментар

Един младеж, който просто така си прави нещата

японски пейзаж в града - малки нещаСигурно съм последният човек в България, който разбра за Емил Конрад (може би защото нямам тийнейджър в къщи или защото не гледам телевизия).   Преди месец-два разбрах, че е написал книга, на която тийнейджърите са реагирали много бурно – имало е опашки в студени януарски/февруарски дни като за хляб по времето на кризата, само че този път за книга.  Погледнах книгата – само от корицата беше ясно, че не е за мен.  Погледнах и едно случайно видео – и то не беше за мен и забравих за случая.

Вчера случайно се озовах на конференция за издателския бизнес и дигиталните технологии.  Цяла сутрин слушахме за това как да маркетираш продукта си използвайки дигитални технологии, как да правиш вирусни (viral) клипчета, които уж са за едно (което привлича емоционално и визуално публиката), а всъщност са за друго (твоя продукт), колко пъти да пускаш нещо във фейсбук на ден (според едни специалисти 2 е оптимално, според други – поне 4), как непременно трябва да направиш страница за автора в Wikipedia или пък в Google не знам какво си и колко си назад, ако не го направиш.

Не ме разбирайте грешно – конференцията беше практична, полезна за мен, но в същото време, след толкова много приказки за PR и маркетинг беше започнал да ми остава един неприятен привкус от това, в което оставих бизнес света преди години, а именно едни хора, които преминаваха от това „да експлоатираме хората до дупка – те само гледат да кръшнат от работа – и това, което им плащаме им е много“ към „има тук едни обучения по NLP/не знам какъв друг вид хипнотични умения и като  ги преминеш, започваш да въздействаш така на хората, че те правят каквото ти искаш без да разберат.“  По едно време вчера ми се стори, че второто съвсем е взело превес в нашия свят.

Беше вече къснен следобед когато Емил Конрад и представителката на издателство Егмонт излязоха да представят тяхната история.  Аз трябваше да си тръгна преди края на конференцията, разглеждах програмата и всички останали лектори, които ми бяха по-интересни като теми и които щях да изтърва, но нямаше как, трябваше да си взема детето от градина.  Чудех се дали да не си тръгна преди да започне тяхното представяне, че от задуха в залата и от седене на стол цял ден ме цепеше страшно главата, но реших да остана.  Първоначално слушах разсеяно и незаинтересовано, затова и подробности като цифри и кой (Емил или издателката) предложил нещо, може и да не предам точно, но предавам смисъла.

Емил и издателката му започнаха да разказват какво се е случило в дните преди издаването на книгата.  Как, преди официалната премиера Емил пуснал във facebook/youtube/twitter информация, че който закупи предварително книгата му ще получи личен автограф от него и от момента на обявата в следобеда на един януарски ден до 12 ч. вечерта на същия ден, получили 1 300 заявки.  През следващите дни продължили да получават по 1 000 заявки на ден докато до деня на  премиерататрябвало да подпише собственоръчно 6 000 книги.

Издателите му казали, „Виж, не очаквахме такъв отговор. Дай да кажем на хората, че интересът е прекалено голям и да изпратим книга с автограф само на първите заявили,“ но младежът настоял да подпише всички.  Докато разказваха, показаха снимки, които читатели са правили на получените от тях книги с автограф.  Написаното в книгите въобще не беше нещо смотолевено и кратко, а истинско посвещение с автограф „На Ани,… С обич, Емил“ нарисувано сърчице някъде там и т.н.

Върнал се въпросният младеж след подписването на книгите първия ден  у дома и видял над 1 000 имейла в пощата си с проблеми, които хората имали по това как да поръчат книгата.  До 2 ч нея нощ отговарял на имейли.  И така няколко дена, докато подписал и изпратили всички книги.

На премиерата, въобще не очаквали, че ще се извиват опашки, но отново, въпросния младеж не само е подписвал по (сега тук ми се губи точната бройка, но да кажем) 1 000 книги, но и въпреки че бил с температура, използвал всяка възможност когато не е с читатели да отговаря на коментарите и въпросите на хората във facebook/twitter и да „харесва“ всяка снимка, на която е отбелязан.

Резултатът са мега опашки пред всяка книжарница в различните градове, в които е било представянето на книгата му и 39 000 продадени книги, над 200 000 фенове във facebook, видеата му в youtube се гледат по 100 – 200 000 пъти.

Нарочно погледнах днес – няма нищо казано за младежа в Wikipedia, няма негов профил в Google не знам какво си, пуска по 2-4 поста във facebook на ден, но по майските празници, например, с дни не е пускал нищо.

Въпросното момче и неговите издатели не са следвали стъпките препоръчани от маркетинг и ПР специалистите, но самият той е правил това, което му идва отвътре. Някъде още в началото на представянето си каза, „Днес се говореха много неща за това какво и как тряба да се прави, но аз просто така си правя нещата.“

В същото време, не останах с впечатление Емил да се е взел насериозно.  Говореше с шеговит тон, от него лъхаше естественост и автентичност.  В залата половината от публиката бяха студенти по книгоиздаване – по-голямата част жени долу-горе на негова възраст.  Тъй като пристигнах късно, се озовах сред студентската част на публиката и много ясно си лечеше реакцията им на всеки лектор – кога скучаят и са отегчени, кога си водят записки, кога са подразнени от някой лектор.  Влиянието на никой от лекторите не можеше да се сравни с влиянето на Емил върху публиката – оживлението, интереса, усещането, че говорят на един език и че се разбират.

Трябва да си призная, че след тази презентация и след снимките, които видях на децата, които чакат на опашки за книгите му си казах, че децата са добре (по заглавието на един филм) и че ако всички ние правехте това, което просто си правим и което ни идва отвътре, светът щеше да бъде едно по-добро място.

Posted in истории, хора | Tagged | 4 коментара

Намерени в превода

Вчера попаднах на тези картички в блога на Брене Браун.

270-c-i-didnt-know-what-to-say-card_1024x1024

Много съжалявам, че не се обаждах. Не знаех какво да кажа.

За тях илюстраторката Емили МакДауъл казва:

„Да си болен е самотно преживяване.  Една от основните причини е, че повечето хора не знаят какво да кажат и затова изчезват или казват абсолютно неподходящи неща.  И като приятел е много трудно да знаеш какво да кажеш.  Създадох картичките за емпатия защото вярвам, че имаме нужда от по-добри и автентични начини за говорене за болестта и страданието.

Обещавам никога да не наричам твоята болест "пътуване," освен ако не тръгнеш на круиз.

Обещавам никога да не наричам твоята болест „пътуване,“ освен ако някой не те заведе на круиз.

Моята цел с тази колекция е да помогна на хората да се свържат един с друг чрез истината и да помогна на хората, които боледуват да бъдат видяни и разбрани.“

Много съжалявам, че си болен.  Обещавам да не ти препоръчвам лечение, което съм открила случайно в интернет.

Много съжалявам, че си болен. Обещавам да не ти препоръчвам лечение, което съм открила случайно в интернет.

Емили е била на 24 години, когато е получила диагнозата Ходжкинов лимфом, 3 степен.  След 9 месеца химио- и лъчетерапия е в ремисия.

Завърших тази химиотерапия!  Да отпразнуваме с каквото и да е, което не е отвратително на вкус.

Завърших и тази химиотерапия! Да отпразнуваме с каквото и да е, което не е отвратително на вкус.

Повече от картичките на Емили МакДауъл можете да видите в блога й тук.

Posted in истории | Вашият коментар

Мамо, вие възрастни ли сте?

последни - малки неща-Мамо, вие възрастни ли сте? – пита Мишо от задната седалка на колата на път за детската градина.

Ха, сега!  Възрастни, възрастни… колко да сме възрастни!  И първата ми реакция е – Да.  Възрастни сме.  Като си мисля – те са деца, ние сме възрастни.

През сълзи и ядно ми се отговаря – Не искам да сте възрастни!

Бързо прехвърлям в главата си.  Всъщност, тази дума възрастни, аз въобще не я използвам.  Дори и родителите на мъжа ми ги имам за млади и не бих ги нарекла така, за да не ги обидя.

Отговарям – Виж, Мише, зависи.  За някои може да сме млади, за други по-възрастни.  Ето например, за дядо и баба сме…

– Не искам да сте възрастни!

Започвам да загрявам лека по лека.

Ние наистина малко късно се сетихме да имаме дете и сега сме едни от по-възрастните родители в градината.  Иво казва – Има още едно семейство като нас.  Разбира се, че има, а и все още се чувстваме млади, но иди обяснявай на плачещото си дете, че се чувстваш млад.

лалета - малки неща– Мише, ти искаш да сме млади ли?

– Да!!! – през плач.

– Мише, ние сме такива каквито ти поискаш.

Това не е задоволителен отговор. Трябва да бием другите по младост и това би бил единственият смислен отговор.

Слава богу, детето е още малко и ни харесва такива каквито сме.  Не е забелязал да ни липсва нещо в сравнение с другите родители.  Разговорът ни очевидно е породен от коментар на дете в детската градина, но все пак се замислям.

Въобще не забелязах кога станах на 40.  Него ден Мишо беше болен и пропуснах годишнината.  След това бяха болестите около започването на детската градина – по 7 за него и за мен за 4 месеца и бях стигнала дотам, че не се виждах в огледалото, а камо ли да се замисля как изглеждам или на колко години съм.

Майка често казваше за себе си на 40, „Мислили сме, че сме стари, а сме били млади.“  Припомням си думите й всеки път като се впечатля от измененията на лицето, тялото или настроението ми.  Забелязам, че то има повече общо с това доколко съм щастлива в дадения момент, отколкото с възрастта.

Скоро ще дойде старостта с всичко, което носи и няма да е след толкова много години, но засега се чувстваме все още млади.  И доколкото и когато можем, му се наслаждаваме.

пролет в парка - малки неща

Posted in истории, лично | Tagged | 10 коментара

Пресолена грах яхния или как проядох грах

череша - малки нещаКогато бях малка не обичах да ям нищо зелено.  Грахът влизаше в тази категория.  Макар да има данни да съм била „много кротко дете,“ като се е стигнело до ядене, се е показвала някаква неочаквана за родителите ми упоритост и избирателност.

До един час по трудово.  Трябва да съм била 3-4 клас, учителката по готварство ни каза, че него ден ще се разделим на две групи и ще готвим сами по рецепта.  Познайте какво?  Пиле с грах.

И до днес помня как изкривих разочаровано устни като чух за какво става въпрос.  Нямаше ли друга рецепта от толкова много възможни, ами точно пиле с ГРАХ!

Както и да е.  Беше  социализъм, бях малка и през ум не ми мина да протестирам или да изразя на глас недоволството си.

В следващия час помня, че спорихме и умувахме кое как да направим, въртяхме се с нашия отбор край печката, повдигахме капаци, разбърквахме манджи, най-накрая сложихме бяла покривка на една дълга правоъгълна маса, седнахме на столчетата и вкусихме от това, което бяхме приготвили и резултатът беше… пресолена манджа.

Никой не смее да каже нищо.  Ядем и мълчим.  Мисля си: „Сигурно не сме разбъркали добре яхнията и следващата хапка ще е както трябва.“  Не е.  Със сигурност е пресолена.

Изпращаме една чиния до масата на съседния отбор да я опитат.  Някой нещо се изказва, че манджата май е пресолена, но получава светкавичен отговор от момчетата от нашия отбор: „Като не ти харесва, не я яж!  А вашата хич не е вкусна!“  Учителката се намесва някъде тук.  Мълчаливо омитаме чиниите си до последното грахче, за да докажем на другия отбор колко ни е вкусна манджата.

Винаги се сещам с голямо умиление за тази случка и от перспективата на годините си мисля, че не е било трудно да се случи – един е солил, друг е минавал след него, опитвал е неразбърканата манджа и пак е солил и ето ти резултата.

Хубав спомен, голяма обеца на ухото и един любител на грах в повече.

грах яхния - малки неща

Posted in истории, лично | 2 коментара

Магнолии (без премиер)

магнолии и облаци  - малки нещаОт няколко дена искам да пусна във фейсбук снимки на магнолии, но все се въздържам.  И днес осъзнах защо.  Защото не искам да правя политически коментари и да давам своята лепта в нечий ПР.

В същото време, всеки път когато този наш премиер направи някой евтин ПР трик, нещо в мен се чувства поругано, истината е изопачена, невинността си е отишла – пред невероятно красивите и изящни магнолии стои човек с анцуг.

Тези хора не се свенят пред нищо.  Слава богу, че готвенето, плетеното и шиенето се смятат за женски работи и не отиват на мачо имиджа на нашите политици, че ако и до тях се домогнат, ще се почувствам така, сякаш някой е пипал с нечистите си пръсти из любимите ми неща.

И се чудя защо толкова се възмущавам.  Не им е за пръв път.  Ама да беше снимал сам магнолиите си, да беше написал стихотворение за тях, да ги беше нарисувал или възпял, но не – ей така се пльосваме пред тях с анцуга и се снимаме:  „Булгар, булгар!“

Както и да е.  Не ми се чака до догодина, та да ни се размине споменът от човека с анцуга пред магнолиите, затова през следващите дни ще пускам моите във фейсбук.  Да се порадваме на слънцето, което ги гали нежно сутрин или прозира през цветовете им по обед, защото изяществото и красотата ще ни надживеят – премиер или не, с анцуг или без. бяла магнолия - малки неща

Posted in градина, истории, лично | Tagged | 5 коментара