Сироп от бъз с мед и лимон

Сезонът на правенето на сиропи е официално открит!

Не се сдържах и през седмицата набрах първите 7 цвята, накиснах ги и си направих първото шише сироп за годината.  Ръцете ме сърбят да бера още, но на чистите места, които знам все още не е цъфнал, а и не знам дали няма да са го обрали като отида, та си имам едно такова приятно очакване тези дни.

Другото е, че храстът, от който си набрах е станал по-висок от миналата година и едва стигнах до цветовете.  Е, не е ли това изненада!? ;).  Догодина ще трябва да си нося стълба, за да го бера.  Аз стълба нямам, а и съм такава хилка в ръцете, че и да имам няма да мога да си я донеса.  А и си представям как едва мъкна и разпервам стълба насред градинката за смях и почуда на случайните минувачи.  Човек трябва да знае кога да се спре, макар на мен малко и трудно да ми се удава като се ентусиазирам.

Та, ето я рецептата.  Тя е вариация на рецептите, които съм виждала в интернет като съм заменила захарта и лимонтузуто с мед и лимон.  Тъй като използвам студен метод за приготвяне, съхранявам сиропа в шише в хладилника.  Пробвах да оставя малко количество в шкафа в добре затворено шише, но нещо не ми се получи.  Чудя се, ако го запечатам с восък дали резултатът няма да е по-добър.

Друга възможност е да увелича меда или да сложа повече лимон, защото има фирма на пазара, която предлага сироп от бъз с мед и лимон и техните шишета не са запечатани с восък и твърдят, че са правени без консерванти, но пък може да са загрявали течността…  Ще ги питам следващия път като ги видя на фермерския пазар.  Ще се радвам да споделите вашия опит с правенето на такъв сироп.  Мисля да направя няколко бройки с мед за детето, които да държа в хладилника, а за нас – със захар, затопляне и парафиране за съхранение в шкафа.

бъз  - малки нещаСироп от бъз с мед и лимон

по рецепта в bg-mama

12-15 съцветия бъз

1 л вода

800 г мед (може и 1 – 1.5 кг, ако разполагате с повече мед)

1 лимон, сокът от него, прецеден през марля

Съцветията бъз престояват във водата 24 ч (пробвах и 48 ч миналата година в хладилник, но ми изглеждаше леко на ръба да ферментира, така че моят седи 24ч).  Прецежда се през гевгир и тензух.  На 1 л течност се добавя 800 г мед и сокът от 1 лимон.  Разбърква се и се излива в чиста, суха бутилка.  Съхранява се в хладилник.  От горната доза се получават 4.5 бутилки (от 750 мл).

Posted in напитки, храна | Tagged , , | Вашият коментар

Един младеж, който просто така си прави нещата

японски пейзаж в града - малки нещаСигурно съм последният човек в България, който разбра за Емил Конрад (може би защото нямам тийнейджър в къщи или защото не гледам телевизия).   Преди месец-два разбрах, че е написал книга, на която тийнейджърите са реагирали много бурно – имало е опашки в студени януарски/февруарски дни като за хляб по времето на кризата, само че този път за книга.  Погледнах книгата – само от корицата беше ясно, че не е за мен.  Погледнах и едно случайно видео – и то не беше за мен и забравих за случая.

Вчера случайно се озовах на конференция за издателския бизнес и дигиталните технологии.  Цяла сутрин слушахме за това как да маркетираш продукта си използвайки дигитални технологии, как да правиш вирусни (viral) клипчета, които уж са за едно (което привлича емоционално и визуално публиката), а всъщност са за друго (твоя продукт), колко пъти да пускаш нещо във фейсбук на ден (според едни специалисти 2 е оптимално, според други – поне 4), как непременно трябва да направиш страница за автора в Wikipedia или пък в Google не знам какво си и колко си назад, ако не го направиш.

Не ме разбирайте грешно – конференцията беше практична, полезна за мен, но в същото време, след толкова много приказки за PR и маркетинг беше започнал да ми остава един неприятен привкус от това, в което оставих бизнес света преди години, а именно едни хора, които преминаваха от това „да експлоатираме хората до дупка – те само гледат да кръшнат от работа – и това, което им плащаме им е много“ към „има тук едни обучения по NLP/не знам какъв друг вид хипнотични умения и като  ги преминеш, започваш да въздействаш така на хората, че те правят каквото ти искаш без да разберат.“  По едно време вчера ми се стори, че второто съвсем е взело превес в нашия свят.

Беше вече къснен следобед когато Емил Конрад и представителката на издателство Егмонт излязоха да представят тяхната история.  Аз трябваше да си тръгна преди края на конференцията, разглеждах програмата и всички останали лектори, които ми бяха по-интересни като теми и които щях да изтърва, но нямаше как, трябваше да си взема детето от градина.  Чудех се дали да не си тръгна преди да започне тяхното представяне, че от задуха в залата и от седене на стол цял ден ме цепеше страшно главата, но реших да остана.  Първоначално слушах разсеяно и незаинтересовано, затова и подробности като цифри и кой (Емил или издателката) предложил нещо, може и да не предам точно, но предавам смисъла.

Емил и издателката му започнаха да разказват какво се е случило в дните преди издаването на книгата.  Как, преди официалната премиера Емил пуснал във facebook/youtube/twitter информация, че който закупи предварително книгата му ще получи личен автограф от него и от момента на обявата в следобеда на един януарски ден до 12 ч. вечерта на същия ден, получили 1 300 заявки.  През следващите дни продължили да получават по 1 000 заявки на ден докато до деня на  премиерататрябвало да подпише собственоръчно 6 000 книги.

Издателите му казали, „Виж, не очаквахме такъв отговор. Дай да кажем на хората, че интересът е прекалено голям и да изпратим книга с автограф само на първите заявили,“ но младежът настоял да подпише всички.  Докато разказваха, показаха снимки, които читатели са правили на получените от тях книги с автограф.  Написаното в книгите въобще не беше нещо смотолевено и кратко, а истинско посвещение с автограф „На Ани,… С обич, Емил“ нарисувано сърчице някъде там и т.н.

Върнал се въпросният младеж след подписването на книгите първия ден  у дома и видял над 1 000 имейла в пощата си с проблеми, които хората имали по това как да поръчат книгата.  До 2 ч нея нощ отговарял на имейли.  И така няколко дена, докато подписал и изпратили всички книги.

На премиерата, въобще не очаквали, че ще се извиват опашки, но отново, въпросния младеж не само е подписвал по (сега тук ми се губи точната бройка, но да кажем) 1 000 книги, но и въпреки че бил с температура, използвал всяка възможност когато не е с читатели да отговаря на коментарите и въпросите на хората във facebook/twitter и да „харесва“ всяка снимка, на която е отбелязан.

Резултатът са мега опашки пред всяка книжарница в различните градове, в които е било представянето на книгата му и 39 000 продадени книги, над 200 000 фенове във facebook, видеата му в youtube се гледат по 100 – 200 000 пъти.

Нарочно погледнах днес – няма нищо казано за младежа в Wikipedia, няма негов профил в Google не знам какво си, пуска по 2-4 поста във facebook на ден, но по майските празници, например, с дни не е пускал нищо.

Въпросното момче и неговите издатели не са следвали стъпките препоръчани от маркетинг и ПР специалистите, но самият той е правил това, което му идва отвътре. Някъде още в началото на представянето си каза, „Днес се говореха много неща за това какво и как тряба да се прави, но аз просто така си правя нещата.“

В същото време, не останах с впечатление Емил да се е взел насериозно.  Говореше с шеговит тон, от него лъхаше естественост и автентичност.  В залата половината от публиката бяха студенти по книгоиздаване – по-голямата част жени долу-горе на негова възраст.  Тъй като пристигнах късно, се озовах сред студентската част на публиката и много ясно си лечеше реакцията им на всеки лектор – кога скучаят и са отегчени, кога си водят записки, кога са подразнени от някой лектор.  Влиянието на никой от лекторите не можеше да се сравни с влиянето на Емил върху публиката – оживлението, интереса, усещането, че говорят на един език и че се разбират.

Трябва да си призная, че след тази презентация и след снимките, които видях на децата, които чакат на опашки за книгите му си казах, че децата са добре (по заглавието на един филм) и че ако всички ние правехте това, което просто си правим и което ни идва отвътре, светът щеше да бъде едно по-добро място.

Posted in истории, хора | Tagged | 4 коментара

Намерени в превода

Вчера попаднах на тези картички в блога на Брене Браун.

270-c-i-didnt-know-what-to-say-card_1024x1024

Много съжалявам, че не се обаждах. Не знаех какво да кажа.

За тях илюстраторката Емили МакДауъл казва:

„Да си болен е самотно преживяване.  Една от основните причини е, че повечето хора не знаят какво да кажат и затова изчезват или казват абсолютно неподходящи неща.  И като приятел е много трудно да знаеш какво да кажеш.  Създадох картичките за емпатия защото вярвам, че имаме нужда от по-добри и автентични начини за говорене за болестта и страданието.

Обещавам никога да не наричам твоята болест "пътуване," освен ако не тръгнеш на круиз.

Обещавам никога да не наричам твоята болест „пътуване,“ освен ако някой не те заведе на круиз.

Моята цел с тази колекция е да помогна на хората да се свържат един с друг чрез истината и да помогна на хората, които боледуват да бъдат видяни и разбрани.“

Много съжалявам, че си болен.  Обещавам да не ти препоръчвам лечение, което съм открила случайно в интернет.

Много съжалявам, че си болен. Обещавам да не ти препоръчвам лечение, което съм открила случайно в интернет.

Емили е била на 24 години, когато е получила диагнозата Ходжкинов лимфом, 3 степен.  След 9 месеца химио- и лъчетерапия е в ремисия.

Завърших тази химиотерапия!  Да отпразнуваме с каквото и да е, което не е отвратително на вкус.

Завърших и тази химиотерапия! Да отпразнуваме с каквото и да е, което не е отвратително на вкус.

Повече от картичките на Емили МакДауъл можете да видите в блога й тук.

Posted in истории | Вашият коментар

Мамо, вие възрастни ли сте?

последни - малки неща-Мамо, вие възрастни ли сте? – пита Мишо от задната седалка на колата на път за детската градина.

Ха, сега!  Възрастни, възрастни… колко да сме възрастни!  И първата ми реакция е – Да.  Възрастни сме.  Като си мисля – те са деца, ние сме възрастни.

През сълзи и ядно ми се отговаря – Не искам да сте възрастни!

Бързо прехвърлям в главата си.  Всъщност, тази дума възрастни, аз въобще не я използвам.  Дори и родителите на мъжа ми ги имам за млади и не бих ги нарекла така, за да не ги обидя.

Отговарям – Виж, Мише, зависи.  За някои може да сме млади, за други по-възрастни.  Ето например, за дядо и баба сме…

– Не искам да сте възрастни!

Започвам да загрявам лека по лека.

Ние наистина малко късно се сетихме да имаме дете и сега сме едни от по-възрастните родители в градината.  Иво казва – Има още едно семейство като нас.  Разбира се, че има, а и все още се чувстваме млади, но иди обяснявай на плачещото си дете, че се чувстваш млад.

лалета - малки неща– Мише, ти искаш да сме млади ли?

– Да!!! – през плач.

– Мише, ние сме такива каквито ти поискаш.

Това не е задоволителен отговор. Трябва да бием другите по младост и това би бил единственият смислен отговор.

Слава богу, детето е още малко и ни харесва такива каквито сме.  Не е забелязал да ни липсва нещо в сравнение с другите родители.  Разговорът ни очевидно е породен от коментар на дете в детската градина, но все пак се замислям.

Въобще не забелязах кога станах на 40.  Него ден Мишо беше болно и пропуснах годишнината.  След това бяха болестите около започването на детската градина – по 7 за него и за мен за 4 месеца и бях стигнала дотам, че не се виждах в огледалото, а камо ли да се замисля как изглеждам или на колко години съм.

Майка често казваше за себе си на 40, „Мислили сме, че сме стари, а сме били млади.“  Припомням си думите й всеки път като се впечатля от измененията на лицето, тялото или настроението ми.  Забелязам, че то има повече общо с това доколко съм щастлива в дадения момент, отколкото с възрастта.

Скоро ще дойде старостта с всичко, което носи и няма да е след толкова много години, но засега се чувстваме все още млади.  И доколкото и когато можем, му се наслаждаваме.

пролет в парка - малки неща

Posted in истории, лично | 10 коментара

Пресолена грах яхния или как проядох грах

череша - малки нещаКогато бях малка не обичах да ям нищо зелено.  Грахът влизаше в тази категория.  Макар да има данни да съм била „много кротко дете,“ като се е стигнело до ядене, се е показвала някаква неочаквана за родителите ми упоритост и избирателност.

До един час по трудово.  Трябва да съм била 3-4 клас, учителката по готварство ни каза, че него ден ще се разделим на две групи и ще готвим сами по рецепта.  Познайте какво?  Пиле с грах.

И до днес помня как изкривих разочаровано устни като чух за какво става въпрос.  Нямаше ли друга рецепта от толкова много възможни, ами точно пиле с ГРАХ!

Както и да е.  Беше  социализъм, бях малка и през ум не ми мина да протестирам или да изразя на глас недоволството си.

В следващия час помня, че спорихме и умувахме кое как да направим, въртяхме се с нашия отбор край печката, повдигахме капаци, разбърквахме манджи, най-накрая сложихме бяла покривка на една дълга правоъгълна маса, седнахме на столчетата и вкусихме от това, което бяхме приготвили и резултатът беше… пресолена манджа.

Никой не смее да каже нищо.  Ядем и мълчим.  Мисля си: „Сигурно не сме разбъркали добре яхнията и следващата хапка ще е както трябва.“  Не е.  Със сигурност е пресолена.

Изпращаме една чиния до масата на съседния отбор да я опитат.  Някой нещо се изказва, че манджата май е пресолена, но получава светкавичен отговор от момчетата от нашия отбор: „Като не ти харесва, не я яж!  А вашата хич не е вкусна!“  Учителката се намесва някъде тук.  Мълчаливо омитаме чиниите си до последното грахче, за да докажем на другия отбор колко ни е вкусна манджата.

Винаги се сещам с голямо умиление за тази случка и от перспективата на годините си мисля, че не е било трудно да се случи – един е солил, друг е минавал след него, опитвал е неразбърканата манджа и пак е солил и ето ти резултата.

Хубав спомен, голяма обеца на ухото и един любител на грах в повече.

грах яхния - малки неща

Posted in истории, лично | 2 коментара

Магнолии (без премиер)

магнолии и облаци  - малки нещаОт няколко дена искам да пусна във фейсбук снимки на магнолии, но все се въздържам.  И днес осъзнах защо.  Защото не искам да правя политически коментари и да давам своята лепта в нечий ПР.

В същото време, всеки път когато този наш премиер направи някой евтин ПР трик, нещо в мен се чувства поругано, истината е изопачена, невинността си е отишла – пред невероятно красивите и изящни магнолии стои човек с анцуг.

Тези хора не се свенят пред нищо.  Слава богу, че готвенето, плетеното и шиенето се смятат за женски работи и не отиват на мачо имиджа на нашите политици, че ако и до тях се домогнат, ще се почувствам така, сякаш някой е пипал с нечистите си пръсти из любимите ми неща.

И се чудя защо толкова се възмущавам.  Не им е за пръв път.  Ама да беше снимал сам магнолиите си, да беше написал стихотворение за тях, да ги беше нарисувал или възпял, но не – ей така се пльосваме пред тях с анцуга и се снимаме:  „Булгар, булгар!“

Както и да е.  Не ми се чака до догодина, та да ни се размине споменът от човека с анцуга пред магнолиите, затова през следващите дни ще пускам моите във фейсбук.  Да се порадваме на слънцето, което ги гали нежно сутрин или прозира през цветовете им по обед, защото изяществото и красотата ще ни надживеят – премиер или не, с анцуг или без. бяла магнолия - малки неща

Posted in градина, истории, лично | Tagged | 5 коментара

Житейско наблюдение на деня

Често се оплакваме от другите,

а понякога май трябва да се оплакваме от себе си.

Което пък ми напомни нещо, на което попаднах вчера:

Попитали Рамана Махариши (индийски мъдрец, живял миналия век), „Как да се отнасяме към другите?“

Отговорът бил, „Няма други.“

слива на пролет - малки неща

Posted in лично | 4 коментара

Танцът като медитативна практика и лечение

Снощи бях на едно много интересно преживяване – танцово-медитативна практика Жива вълна, организирано заедно с Фондация „Същност.“  Не бях танцувала така от не помня кога.  Може би от университета.  И открих, че ми е липсвало (на тялото ми със сигурност).

Танците при този метод са свободни, но все пак водени от някои кратки и семпли инструкции на водещия.  Изглеждаха ми свързани с източната идея за чакрите, асоциираните с тях цветове, но са определно западно насочени чрез подбора на музиката и подхода.

Не знам дали се интересувате от източна медицина или духовни практики, но там, често се споменава за издигането на енергията по гръбначния стълб и за това, че ако има блокаж в някоя чакра, енергията не може да протече свободно нагоре и се появяват блокаж, от който следват болки, дискомфорт, заболяване.  Знам за това твърдение на китайците/индийците, но никога не го бях проверявала.

Е, снощи, ми се удаде възможноста да го изпитам на собствен гръб.  Първоначалано практиката беше за долните чакри и всичко си вървеше добре с танците.  Поразчупих се малко от дългогодишното ми схващане и се поразтанцувах, но като стигнахме до слънчевия сплит и един по-огнен, енергичен танц свързан с него наподобяващ рап или африкански танци, елате да видите стрелкащи се болки в дробовете, гърба и слънчевия сплит при всяко замахване с ръка.  А имаше много замахвания с ръка.  Жените около мен тъкмо се бяха разгорещили.  Огнената енергия явно хармонизираше на всички освен мен.  Ако някой ме беше видял как хилаво замахвам в моята версия на раперски танц, доста щеше да се посмее.  Казах си, „Споко, танцувай полека, докато болката се разблокира.“

лято - малки нещаИмам си една астма в тази област дето си я влача от детството, а след раждането на Мишо се добавиха и болки в гърба.  Но ето че песента свърши и когато дойде ред на следващата чакра – гърлената, свързана с изразяването и която тук се изразяваше чрез летеж, елате да ме видите, аз, дето винаги съм си падала по (виртуално) летене, как въобще не можах да отлепя.  Явно „работата“ ми върху сърдечната чакра не беше достатъчна, все още изпитвах болки и така и не стигнах до момента с летенето.  Участвах, разбира се, но лека по лека, след което дойде почивката и може би нещо все пак се беше размърдало в мен, защото през втората част не почувствах болка, а след практиката ми бяха пораснали криле.

Та, всичко това изписах от една страна, за да ви разкажа за тази хубава практика, но и за това да споделя как чрез тялото си открих, че наистина блокаж на едно ниво, води до невъзможност да се изразиш на следващото, дори, ако следващото е уж твоята стихия.  Днес усещам гърба ми доста схванат, но предполагам това е от това, че го попреработих вчера.  Не е възможно дългогодишни схващания, а и хронични проблеми, да преминат от раз.  Ще трябват още танци.

Опитвайки се да науча повече за тази и други подобни практики попаднах на написаното от Ангелес Ариен, културен антрополог, в предговор към книгата „Пътните карти на екстаза: Изцелителната сила на движението“ -книга за друга танцово-медитативна практика (5-те ритъма):

„В много шамански общества, ако дойдете при шамана или лечителя и се оплачете, че ви е тежко на сърцето, духът ви е паднал и сте депресиран, ще ви зададат един от следните въпроси: Кога спря да танцуваш? Кога спря да пееш? Кога спря да бъдеш очарован от истории?  Кога спря да намираш уют в сладката територия на тишината?

Там, където спрем да танцуваме, да пеем, да се радваме на разказаната история или да намираме убежище в тишината, там сме загубили душата си.

Танцуването, пеенето, разказването на истории и тишината са четирите лекуващи мехлема.“

роза през есента - малки неща

 

 

Posted in истории, музика | Tagged | 4 коментара

Пролетна супа с нахут, спанак и карамелизиран лук

Пролетна супа с нахут, спанак и карамелизиран лук - малки нещаТъкмо се зарадвах на хубавото време и взе че пак застудя, заваля и сега си мисля дали и пролетта няма да е като зимата.  От друга страна, видях първите цъфнали дървета.  Явно пролетта все пак идва.  И птичките са на това мнение – затова пеят, независимо от дъжда.  Но да не униваме.  За всяка болка си има и лек.  В случая със студа – супа.

Тази супа е новият ми фаворит за пролетта.  Тя е пролетната версия на любимата ми лятна френска супа с песто.

Открих я в сайта на Хайди Суонсън от 101 cookbooks, чиито рецепти все повече ми допадат.  На сайта на Хайди му харесвам всичко, но това, което я отличава за мен е, че в рецептите й, макар и основани на натурални и пълнозърнести храни и съставки, винаги има нещо, което ги прави и много вкусни.  С една дума не е някакъв аскет, който стриктно се придържа към вегетарианската или не знам каква диета, а винаги има и нещо декадентско, заради което си готов да си оближеш чинията накрая – било то щедра лъжица сметана към салатата, много, ама много шоколадов кекс или, както е в този случай – по една лъжица карамелизиран лук, който е черешката на супата в този случай.

Поради незнайни причини супата се казва Новогодишна супа с фиде.  Аз, макар и голям любител на супите, никога не съм я правила на Нова година, но в този сезон, когато излиза първият спанак по пазарите, не мога да се спра да я правя.

пролетни цветове - малки нещаПролетна супа с нахут, спанак и карамелизиран лук

рецепта 101 cookbooks

Ако не използвате нахут и боб от консерва и готов зеленчуков бульон, можете да ги сварите предварително един ден по-рано.  Топинга направо ви го предлагам в двойна доза.  На нас все не ни стига.  Сигурно и вие няма да имате проблем да го изядете.

2 с.л. зехтин

1 глава лук,  тънко нарязана на филийки

1 чушка рибка или шипка, на ситно (не сложих заради детето)

1/2 ч.л. куркума на прах

1 ч.л. киминион на прах

1/4 ч.л. черен пипер, прясно смлян

2 л зеленчуков бульон

100 г леща, накисната от предишния ден

1 1/2 ч.ч. сварен нахут ( от 3/4 ч.ч. сух)

2 ч.ч. сварен шарен боб (от 1 ч.ч. сух)

фина морска сол

120 г тънка паста с яйца (тип фиде)

100 г спанак, тънко нарязан

1/2 ч.ч. силантро, тънко нарязано (от 2 стръка)

2 с.л. пресен копър, наситнен

сокът от 1 малък лимон или лайм

За топинга:

2 с.л. зехтин

2 с.л. масло

2 големи глави лук, тънко нарязани на филийки

100 мл заквасена сметана

50 г препечени и накълцани орехи

началото на пролетта в Пловдив - малки нещаЗагрейте олиото в голяма тенджера на средна температура.  Добавете лука и чушката и ги гответе, разбърквайки ги докато омекнат.  Добавете подправките и гответе още 30 секунди, след което прибавете бульона.  Кипнете го  и прибавете лещата.  Гответе я докато стане почти готова.  Прибавете сварените нахут и боб.  Когато бобът се затопли, посолете на вкус.

Междувременно, пригответе топинга.  Загрейте зехтина и маслото в голям тиган на средна температура, заедно с няколко щипки сол.  Гответе лука като бъркате от време навреме, а към края – непрекъснато, докато стане златист и се карамелизира (8-10 мин).  Оставете настрани.

Прибавете фидето към супата и когато е почти готово, добавете спанака, силантрото и копъра.  Добавете и сока от лимона или сервирайте всяка супа с резен лимон.  Проверете вкуса и добавете от подправките, ако е нужно.

Сервирайте като на всяка порция добавите 1 с.л. карамелизиран лук, малко заквасена сметана и орехи.

пролетна супа с нахут, спанак и карамелизиран лук - малки нещаДа ви е вкусно!

Posted in предястия, супи, храна | Tagged , | 2 коментара

Фотографски неволи

малки неща: зимно утроОт лятото имам нов фотоапарат, с който се боря безмилостно.  Дълго време той ме побеждаваше.  Може би все още ме побеждава, но на мен взе да не ми пука толкова.

Вчера сутринта беше първата сутрин от известно време, в която се събудих преди всички у дома и като видях хубавия сняг навън си казах, „Сега е време да поекспериментирам с фотоапарата.“  И си щракам наляво надясно в тъмното на балкона докато в един момент чувам, че някой на улицата се изплю.

Без да искам поглеждам надолу и какво да видя – човек, изглеждащ долу-горе като съседа ни, седи до колата си с някаква лопата за риене на снега и гледа към нашия балкон.  А аз току-що съм снимала някъде в негова посока.

Та, стана малко конфузна ситуация.  Какво правя в ранни зори (имам предвид – 6 в събота, тъмно, няма жива душа наоколо) с фотоапарат насочен почти към колата на съседа?  Разбира се, той какво ходи и плюе по улиците?

Както и да е.  Не е кой знае какво.  Може би ще мога да обясня някой път. От друга страна, то е нещо дето, ако вземеш много да се обясняваш, най-много да стане по-лошо, така че си казах, „съвестта ми е чиста“ и се прибрах у дома.

Излязох едва по-късно когато се беше поразведелило.

малки неща: бяло утро

Posted in истории | Вашият коментар