С много голямата условност, че не знам как се пишат стихове, но тези дни докато се разхождаме из парковете, а аз не мога да пиша дълги публикации, ето какво се върти из главата ми.
Цигулар свири на алеята.
Птици оглушават Борисовата.
На кого да оставя левче…
След снощния дъжд – кестенов цвят е навалял.
Дете подскача в ръцете ми.
Отново пролет.
Тези дни са пълни със зеленина и цвят. Май от дете не съм била толкова много навън. Като гледам, че в парка сме най-вече майки с деца и възрастни хора си мисля, че следващия път, когато ще ми се удаде подобна възможност ще е след пенсия (живот и здраве, де :).
Това горе са джанките в нашия парк преди Великден
ето и японските вишни в същия парк днес
и едно цвете, което сестра ми ми подари преди 10 години, което досега никога не беше цъфтяло – символ на ината ми в отглеждането на цветя и на това, че цветята не винаги гинат като забравиш (или не можеш) да ги поливаш зиме.
Ще завърша с едно стихотворение на Валери Петров, което е съвсем по темата. За съжаление и представа си нямам кога ще мога да напиша рецепта тук. Храната през последните месеци се свежда до набавяне на важни вещества. Готвя на прибежки и повечето случаи нощем. Изяждам я почти мигновено и за снимки и дума не може да става. Един ден, когато това се промени, с удоволствие ще ви пусна рецепта. За сега така – радваме се на това, което живота предлага за момента. Бъдете здрави и ето го стихотворението:
Пролет е…
Пролет е, пролет е, и аз гледам площадчето
пред кварталната черква със почуда открил
как черешите в него са тъй бухнали в цвят, че то
сякаш за първи път преживява април.
А децата в игрите си не познават умората …
и мачът им пролетен се прекъсва, едвам
когато през входа отворен за хората,
топката влиза във кварталния храм.
И от тук почва чудото: посред литургията
със кръжило, по расо и в сандали обут,
пред вратата на храма се показва светията
и връща им футбола с роналдиньовски шут…
Да, измислица старческа, но пък пролет е, пролет е,
а и в таз ми фантазия има капчица яд –
как напуска се този приземил ореолите,
нарушил протоколите, луднал пролетен свят!
Валери Петров
PS. Голяма борба с редактора. Стихотворението е в четири параграфа, които не знам как да докарам да се виждат в крайния резултат. Може би някой от вас борил подобен проблем ще даде идея. Поздрави и хубави пролетни дни!
Тези дни по някои дървета се появиха зелени висулки,
други се покриха с пух,
а ние подарихме една прекрасна кукла на 100 овце на братовчедката на Михаил
Междувременно се и захранихме
Всичко расте и се разхубавява тези дни
дано така е при вас…
Ето как започна всичко
След няколко часа нещата изглеждаха така
А на следващата утрин
Честит празник на всички дами посещаващи “малки неща”!
Пожелавам си да се ценим такива каквито сме – жени и хора! Останалото е последствие.
Бях подготвила съвсем друга публикация за Св. Валентин – с линцерови сладки във форма на сърчица, които едва успях да направя и заснема с малкия наоколо, но нещо не ми се връзваше цялата идея.
Затова ето нещо сгряващо, макар малко след празника, в този студен петък.
Днес, в ранни зори, след като нахраних бебето, реших да стана.
И вместо да се впусна да направя един куп неща, които си чакат реда,
реших да открадна малко време за себе си.
Откраднах го от съня, разбира се, а след това си казах, защо ли да не споделя и с вас.
Та, хапнах няколко плода и сега седя и гледам снимки в the Sartorialist.
Боже, миналата година освен на високите танк токове е била и на късите поли и големи сака… Нямах представа.
И за да не откривам какво е модерно тази година догодина се записах да следя блога.
Разбира се, аз ще го следя заради фотографията … а и не само ;).
Всъщност, когато снимам природа, фотографията за мен (и още повече с бебо сега) е точно това – време за себе си.
Приятен уикенд!
Каручката на дядо, 2008, Горица; автор: Валерий Пощаров
Сигурно сте забелязали, че снимам най-вече неодушевени предмети или нека кажем, че освен мои близки и познати, не снимам хора. И причината за това е, че се притеснявам да ги снимам. Имам чувството, че навлизам в личното им пространство.
Като се замисля за това, все се сещам за една ранна утрин в Ражгир, Индия, на връщане от гарата с магарешка каручка (единствените таксита там) как видях зад нас един брадясъл мъж на средна възраст да кара вехтото си колело с една ръка, а с другата да чисти зъбите си с пръчка от специално дърво толкова дълга, че се олюляваше доста пред колелото. За да се предпази от януарския студ, беше облякъл стара бежова ватирана блуза, на която с розови букви в курсив пишеше “Proud to be a mother.”*
Както казват, “по-добре една снимка, отколкото хиляди думи,” но аз вместо да му се усмихна и с жест да попитам дали мога да го снимам, така си останах зяпайки нерешително и дори и не посмях да посегна към фотоапарата в чантата.
Миналата седмица Дани от Музика за свободното време ме светна за един български артист – Валерий Пощаров - фотограф, художник, керамик и галерист. Черно-бялата фотография и портретите, от които ме гледаха задълбочените погледи на хора, които могат да принадлежат на всяка епоха, за пореден път ме изправиха пред въпроса как да подходя към някой като ми стане интересен за снимка.
И както често се случва, отговорът не закъсня и дойде днес чрез тези видеа на фотографа направил онази известна на почти всеки снимка на афганистанско момиче в National Geographic, Стийв МакКъри.
Реших да пиша за това, тъй като виждам, че и вие сте на фотографска тема тези дни – Lulu от something…, от която разбрах за една много поетична фотографка от Австралия, Мария от La Martinia, която ме насочи за кой ли път към THE SARTORIALIST, а започнах да чета и публикациите на Ирина от Sunshine kitchen за това как тя прави снимките си.
Междуврененно, докато съм на темата, качих последните снимки от моя проект 365 за изминалата година. С малко попроменените правила да включвам само снимки, които ми харесват и да снимам само когато ми се снима и имам възможност за това, снимките се оказаха 154. Междувременно започнах нов 365 проект за първата година от живота на нашето дете, който ще бъде за лично ползване, но тъй като не смятам да спирам със снимките на цветя и тревички, някои от тях очквам да прескачат я тук, я във facebook.
Жена с дете в пустинята Тар, Индия, 2008
А на вас пожелавам да сте здрави в тези януарски дни! Леко придвижване днес и до скоро!
* “Гордея се, че съм майка”
Весело посрещане на Новата 2012 година!
Нека е пълна с радостни мигове и смислени преживявания,
вдъхновения и възможности да ги осъществим!
Да сме здрави и много щастливи!
С поздрав,
Мира, Иво и Михаил
Тази сутрин, съвсем неочаквано, след като бебето заспа от раз, се оказах без нищо за правене. Е, не съвсем “нищо” – една миялна машина чака да бъде пусната, едни сладки направени, това да се избърше, онова да се изпере, но някак си нямаше нещо, което да трябва да направя ВЕДНАГА както се случва напоследък и си казах, че това е моментът да се появя отново тук.
Чудех се какво да ви представя след толкова отсъствие, след отминал втори рожден ден на блога някъде през ноември, а и след появяването на бебчо при нас и реших, че няма по-подходяща рецепта от тази на любимия ми ябълков сладкиш, който моята майка приготвяше преди години.
Тази рецепта се каня да споделя с вас почти от началото на блога. Две години подред планирах да пиша за нея на 1-ви януари, когато беше рожденият ден на майка, но така се случваше, че все намирах за неподходящо – не знаех как веднага след празниците да спомена, че освен много лесен и вкусен, ми е така скъп и поради факта, че майка вече не е сред нас през последните повече от 8 години. А, и си казвах, на кой ли ще му се чете за нещо сладко, след като декември месец е бил заливан от рецепти за сладории, които в края на месеца е изконсумирал.
И така, този сладкиш е познат, оказа се, на половин България, но реших, че ако сте от другата половина на страната може да ви хареса. За неговото приготвяне не ви трябва миксер – всичко се бърка на ръка. Следва рецептата, а по-долу е историята свързана с нея.
Ябълковия сладкиш на майка
преди 1 година: Коледни сладки с подправки и Щолен
преди 2 години: Портокалови резанки, Гъби бургиньон и Сладкиш с тиква и шоколад
6 порции
1 пакет маслени бисквити
5-6 средно големи ябълки, без семките, на кубчета
100 – 125 г масло
1 ч.ч. брашно
1 ч.ч. бяла захар (може и 2/3 светло кафява и 1/3 бяла)
1/2 ч.л. канела
1 бакпулвер
3 яйца
2 с.л. заквасена сметана (може и с по-гъсто кисело мляко)
1 шепа орехи, наситнени (по желание)
Пресейте брашното с бакпулвера. Добавете захарта, канелата и орехите и оставете на страна.
Обелете и нарежете ябъките. Като сте по средата на рязането им, включете фурната на 180 градуса, сложете маслото в по-дълбока тавичка с размери 20/30 см и оставете тавичката във фурната до разтапянето на маслото ~ 5 мин, след което я извадете и наредете върху разтопеното масло бисквитите на един ред, като грубо запълните дупките на бисквтите с още бисквити (ако са от онзи вид с дупка по средата).
Наредете нарязаните ябълки върху бисквитите в тавичката и ги изравнете колкото е възможно.
Добавете яйцата и сметаната към брашнената смес и разбъркайте докато се смесят. Излейте тестото по равно върху ябълките. Голямо част от него ще потъне между тях, но това да не ви притеснява. Гледайте да има по малко тесто между повечето от ябълките.
Печете около 30-40 минути до златисто кафяв цвят на тестото, а при тест с клечка, клечката да излезе суха. По желание след като изстине, можете да поръсите сладкиша с малко пудра захар.
А ето и историята:
Преди години, преди промените, майка се върна един ден от работа и още от вратата каза, “Никой да не влиза в кухнята. Ще ви приготвя изненада.”
Това беше доста необичайно за нея. Майка беше единственият човек, който готвеше в къщи, а освен това работеше като управител на закусвалня и нямаше романтично отношение към храната. Най-близко до романтиката беше една шега, която обичаше да разказва за няколко плата с различни специалитети, измежду тях украсена като за сватба кокошка, които забравили на капака на колата на път за някаква кулинарна изложба. Както се досещате, когато колата тръгнала, “литнала” кокошката, разхвърчали се оформените като цветчета заленчуци и шприцованото за украса картофено пюре… Обичах тази история и дори сега се усмихвам като си представя “литналите” табли. На тях едва ли им е било смешно тогава, но им беше останала история за разказване цял живот.
Та, майка не ни беше спретвала кулинарни изненади нито преди, нито след това. За това и ние любопитно се въртяхме в дневната, хвърляйки едно око към кухненската част. Чуваше се тракане на тави, рязане на нещо върху дъска и доволното й промърморване.
Ние тъкмо се бяхме уморили да чакаме когато тя каза, “Заповядайте да опитате” и усмихвайки се самодоволно добави, “Ха сега познайте какво има в него.”
Ние със сестра ми веднага казахме, че усещаме ябълки, татко сигурно е споменал за орехите, но не можехме да кажем от какво е направена тази хрупкава основа и как така хармонично са съчетани вкусовете и ароматите.
Този сладкиш ни стана любим и е любимият сладкиш и на моето настоящо семейство. Години наред неизменно присъства на Коледната трапеза, а и на всеки празник, когато трябва да се спретне нещо вкусно набързо.
Едва миналата година разбрах, че е известен на жените в Пловдивско, а откакто самата аз готвя осъзнах, че е лесна и бърза форма на ябълков пай.
Добър апетит и дано ви хареса, така както се харесва и на нас!
Ето го и нашето съкровище – Михаил, който се роди на 26.09.2011 г.
Сега прекарваме първите си дни у дома опознавайки се, радвайки се един на друг и притеснявайки се от време на време за това и онова, както си му е реда за родители с първото им дете ;).
Ще ми е приятно да пиша тук при първа възможност когато умората от безсънните нощи понамалее и въобще стигна до печката. Засега там се подвизават нашите роднини, които се грижат много мило за нас, а аз се изявявам като млекопроизводителка :). Дано всичко при нас върви добре и занапред, за да можем да се “видим” тук в най-скоро време.
Хубав октомври и до скоро!
