За песента от вчера*

Няма как да не ви се е случвало.  Тананикате си някаква песен и се чудите откъде я знаете, за какво се пее в нея, много ви се иска да я откриете, но не знаете как.  Това ми се случи вчера.

Днес беше кошмарен ден или поне започна като такъв.  Болна съм вече 8 дена, детето снощи се оказа хремаво, а днес сутринта ни беше първият ден за детска градина, чието започване отлагаме по различни причини вече повече от месец.  Сутринта просто не ми се ходеше никъде – едва се държах на крака, детето продължаваше с хремата, от детската градина казаха, че нямат проблем да дойде с хрема, а И. не можеше да ме замести, така че оставаше да се стегна и да направя тази от доста време планирана раздяла с детето в най-неподходящия за мен момент.

Отидохме в детската, постоях малко с него, разделихме се долу-горе добре, но колкото и да бяхме говорили той все пак и съвсем очаквано се разплака, аз най-(не)очаквано за мен – не и ето ме в едно кафе, в 10:30, опитваща се да се съсредоточа в безкрайно интересната статия за слънчевите изригвания в National Geographic, който съм си купила преди 2 години и още не съм прочела.  И в този момент чувам онази песен, за която се чудех вчера.  Колко хубаво.  Отдавна не ми се беше случвало.  Записах си няколко реда от думите, които чух и ето я песента.

Петнайсет минути по-късно ми се обадиха от детската градина, че всичко е наред.  Че е плакал, но се е успокоил и сега седи в транс на двора и гледа как другите деца играят.  Не беше идеално, но беше по-добре от най-лошите ми страхове.  Може би е рано да се каже.  Все пак сме били само един ден на детска градина.  Но това с песента беше хубав подарък, както и може би всичко в този ден, макар и не така идеално както би ни се искало, но то май и няма как.

* Песента е от филма „Breakfast at Tiffany’s“.  Huckleberry friend е обяснено по следния начин в един речник – добрите ти приятели са тези, които те обичат, а твоите huckleberry friends са хората, които те познават от години, останали са с теб и те обичат независимо от обстоятелствата.

Moon river, wider than a mile
I’m crossing you in style some day
Oh, dream maker, you heart breaker
Wherever you’re goin’, i’m goin’ your way

Two drifters, off to see the world
There’s such a lot of world to see
We’re after the same rainbow’s end, waitin’ ’round the bend
My huckleberry friend, moon river, and me.

Posted in лично, музика | 1 коментар

Сиренките на майка

сиренкиМоже би всеки месец откакто се е родило детето си мисля да пиша тук.  Най-често зациклям на това с какво да започна – да обяснявам ли защо не пиша, казвам си, „няма какво да се обяснявам; един ден всичко, което трябва да се каже ще се появи от само себе си.“  След което нещо ме повлича и не стигам до публикация.

Днес коментар към стара публикация (благодаря ти, Румолина:) ме побутна да се задействам.  Открих рецепта, която искам да споделя с вас отдавна, ще добавя няколко от последните ми снимки от разходки сред природата и да видим какво ще стане.  Няма да е завръщане с фанфари и музика, а просто така – по терлички – както си седя у дома и се наслаждавам на тишината и на лукса да разполагам със себе си за един ден (малкият е при баба и дядо).

цветовете на февруариТази рецепта е за любимите ни сиренки от детството, които за наше щастие бяха любими и на майка и ние много сме ги хапвали.  Все още помня как майка ни позволяваше да изрязваме формичките с чашата за чай.  Така през последния месец давах и на Мишо да изрязва формички с чаша.  Той, разбира се, много се забавлява да прави неща като големите и при това САМ!  Получават се добре, а най-интересната част е когато клечи пред печката и им вика, „‘Ленки, елате тука да ‘дем!“ (Соленки, елате тука да ви ядем!) и се смее.

Малко за рецептата.  В оригинала е със свинска мас, но тъй като аз нямам достъп до такава ги правя с масло.  Оригиналът е без сусам.  Просто наскоро изпробвах със сусам за разнообразие.

сиренкиСиренки

500 г брашно

250 г кисело мляко

200 г масло (250-200 г свинска мас), разтопено

1 ч.л. сол

1 ч.л. сода за хляб

150 г сирене

1 голямо яйце, разделено на белтък и жълтък

сиренкиРазтваряте содата в киселото мляко, смесвате с  брашното, солта и маслото и замесвате средно меко тесто.  Разделяте на три топки и оставяте две от тях в купа, покрита с кърпа да не изсъхват.  Разточвате топката тесто и изрязвате кръгчета с чаша за чай (или вино) и по средата на всяко кръгче слагате от натрошеното сирене, предварително разбито с белтъка.  По същия начин процедирате и с другите две топки тесто.  (Оставяла съм част от тестото за една вечер в хладилника с много добър резултат.  На другия ден само го извадете час-два преди да го разточите)

Включвате фурната на 170 градуса.

Прегъвате всяко кръгче наполовина и запечатвате сиренето, притискате с вилица по края.  Нареждате сиренките на хартия за печене или в тава и точно преди да ги сложите в печката ги мажете с жълтъка.  Пекат се около 20 минути до златисто.

мартенски цветовеЖелая ви хубав ден и до нови срещи ;).

Posted in български, закуски, рецепти, стари рецепти, тестени и хляб, храна | 3 коментара

В края на септември

Птиците тези дни пеят като напролет

и босилека цъфти

пролет и лято сякаш е… но узрели

DSC02072

Posted in истории | 4 коментара

Един запомнящ се 4 юли

Днес отидох на спорт за пръв път (откакто забременях :) от 3 години и както си подскачах в басейна със синия ми бански, въртейки в ръце червен „макарон“ се сетих, че изглеждам доста 4-то юлски.  Празникът отмина, но това ми напомни за най-запомнящия се 4-ти юли в живота ми когато вместо на прословутите фойерверки в Ню Йорк трябваше да се срещна с някои мои вътрешни фойерверки и трескавици.

По-късно, след водната аеробика, отидох до близкия пазар и докато се връщах към колата мернах две жени, които се държаха за ръце на улицата.  Погледнах втори път – не бях сгрешила.  Тогава осъзнах, че не помня да съм виждала много хора от един и същи пол хванати за ръце.  Това отново ми напомни за онзи 4-ти юли, когато и аз трябваше да се изправя пред моите невидими предразсъдъци по въпроса.

Публикацията по-долу написах преди години за един 4-ти юли, но днес май й дойде време да я споделя с вас.

Преди години, след като завърших университета и изгубих всякаква надежда, че ще се занимавам с изкуство по един или друг начин, реших да си подаря един стаж в Националния музей по дизайн в Ню Йорк – Cooper-Hewitt, преди да започна да бизнес администрирам.

Cooper-Hewitt, Натионален музей по дизайн, Ню йорк, снимка собственост на музея

Това бяха два паметни месеца прекарани, освен в приятната работа по стажа, най-вече в разглеждане на музеи (за които имах безплатен пропуск!), концерти и театри на открито, на закрито и джъткане напред-назад из региона колкото ми позволяваха ограничените средства от стипендията.

Аз помагах на Луси Фелоуз, която отговаряше за специалните събития в музея, да подготви изложбата „Под слънцето – изложба на светлината“ организирана в градината на музея (за използването на фотоволтаични панели в дизайна).  Годината беше 1996, а изложбата щеше да се случи в далечната 1998 :).

Понякога си мисля, че не знам колко успях да помогна с моите теоретични бизнес умения на тази мила жена, която се беше отдала на работата си и беше много фин и вдъхновен човек, но да предположим, че тя е получила от мен поне част от това, което аз получих от нея и от цялото ми приключение в Ню Йорк, а то беше много.

Стана така, че от всички стажанти в музея се сприятелих с едно момче, Ян – германец, учещ в САЩ архитектура, който беше единственият друг чужденец в групата.  Той ми показа различни artsy части от Ню Йорк, които нямаше да открия сама, запозна ме с бившата си приятелка и настоящи приятели и беше така мил да ме покани да му погостувам за дългия уикенд на 4-ти юли в Провидънс, щата Роуд Айлънд, където живееше.

Нямаше какво толкова да му мисля.  Момчето беше много свястно, всички заминаваха някъде за празника, а кога друг път щеше ми се удаде възможност да посетя Бостън и Роуд Айлънд.  Път ми дай на мене.

Луси много мило и отдалече ми намекна, че Ян бил много добро момче, че тя го познавала, тъй като познавала семейството на неговия приятел Адам.  И това „случайно“ беше повторено няколко пъти.  Корина, момичето, с което работех, ми беше споменала, че Ян има маниер, който някои гей момчета в нейното училище имат, но аз само й казах, че на мен Ян ми изглежда да се държи така както биха се държали много не гей български мъже.

Отиваме в Роуд Айлънд.  Живеят в хубава къща с цветенца на верандата, говорим малко със съквартиранта му, качваме се на колата и тръгваме на плаж, като за целта преминаваме през няколко тол будки, мостове и караме почти час.  И тогава, в разговора, Ян споменава за „нашите права“ и не знам какво още.

Истината е, че Ян беше много свестно момче, но определено не мой тип.  С И. отскоро бяхме заедно и си разменяхме всеки ден едни дълги фермани по имейла, с което И. се беше издигнал в очите на всички жени в музея, които знаеха за връзката ни.  Наистина си мислех, че нямам против някой да е гей, но явно и никой близък до мен човек не ми беше казвал в лицето, „Аз съм гей.“

Идеше ми да започна да крещя или просто да изляза от тази кола, която изведнъж ми беше отесняла.  Но вместо това, за да не обидя Ян по някакъв начин и вместо да изразя чувствата си, запазих външно спокойствие.  Имах чувството, че мозъкът ми се разтегля и разтапя като часовниците на Дали от картината по-долу.

The persistence of memory, Salvador Dali, picture MoMA

Явно не бях толкова открита и приемаща за колкото се мислех и в мен е имало бариери, за които не съм подозирала (Добро утро!  Психолозите като говорят за подсъзнание и несъзнавано, явно не ни губят съвсем времето).

След като се поуспокоих явно приех идеята, защото прекарах остатъка от деня размазана в безпричинно щастие.  Сигурно съм изглеждала като напушена.  Аз по прицнип съм си малко по-щастлива и отвеяна отколкото е прието в България за прилично, но тогава просто усмивката не можеше да ми слезе от лицето.  Като че ли огромна тежест се беше свлякла от плещите ми и се чувствах така лека, подскачах по някакви камъни по брега, гледах океана, слънцето печеше по невероятен начин, имах чувството, че мога да полетя.  Животът беше прекрасен, наистина!

Тъй като пестях парите от стипендията, за да има за храна и преживявания, не си бях купила шапка, което се оказа малко неразумно в онзи топъл ден и нещо прегрях – вдигнах лека температура, трябваше да се крия по сенките и най-яркият ми спомен от Бостън и Харвард е една прохладна сладкарница, където хапнах сладолед и се поосвестих.

Много неща научих него уикенд.  Съквартирантът на Ян обичаше цветя и градинката пред къщата им беше осеяна с разни цветя бучнати по най-безобразен начин, но те си растяха някак си, нищо, че някое обича слънце, а е на сянка, това има нужда от разсаждане, а онова от нещо друго.  Помня как момчето ми сподели, че много обича да гледа цветя и започнал сам, ей така и не всичко е идеално, но се подобрява, а верандата им беше в едни хубави цикламени петунии.  Бях невероятно впечатлена, защото един мъж изразяваше женското у себе си по-добре от мен, жената.

Това беше единственият празнуван от мен 4-ти юли, но определено запомнящ се.  Научих много неща за себе си, за ограниченията, които не съзнавах, но ми се наложи да преборя, както и за това, че човек, ако харесва нещо е добре да зпочне да го изразява, дори ако първоначално едно с едно не си отива, защото съм сигурна, че градината на съквартиранта на Ян е станала много хубава, след като аз от човек, който не гледаше едно цвете, сега не мога да се разделя с цветарниците си, макар че детето си играе по малко опасен начин с тях от време на време :).

С една дума – нещата са просто човешки, независимо дали си гей или не си гей.  Въпросът е какво правиш с живота си и как го живееш.  Както се пееше в една стара песен, „О о о, бъди (такъв) какъвто си.“

А на това май най-добре могат да ни научат различните.

Posted in пътешествия, хора, човешки права | Tagged , , | 8 коментара

Чудни соленки с чедър

Тъкмо мислех да се включа с една коледна рецепта за сладки (защото и мен започва да ме завладява коледния дух), но тази вечер направих едни соленки, които едва не изядох още топли, та си казах, че това определено е рецепта за споделяне.

Обичам соленки, но тъй като тази ми обич не се споделя от И. много рядко правя.  Но от доста време ми се е прияло нещо соленичко, домашно направено, с кашкавал, което да си хрускам докато чета нещо в интернет и ето, че тази вечер им дойде времето.

Правят се лесно, тестото не беше трудно за работа, а крайният резултат…  крайният резултат имаше опастност само аз да знам за него, ако не бяха така ароматни, че сетивата на човек се позасищат след десетата соленка :).

Използвах средни на големина форми и излязоха 40 броя, но много успешно биха станали с много малки фоеми и тогава бройката им сигурно ще надхвърли 100.  Така, мисля си, ще е по-добре и за споделянето им, защото току виж го заболи човек ръката да се протяга да си ги взима (в който случай може да вземе да ги граби с шепи, но да кажем, че не сме от тях :).

Ето и рецетата:

Домашни соленки с чедър

рецепта Sassy & Radish

40-100 бр според големината на кутера

125 брашно

3/4 ч.л. сол

1/2 ч.л. лют червен пипер

1/2 ч.л. куркума

225 гр. настърган наситно чедър

70 г масло на малки кубчета

В голяма купа смесвате брашното, подправките и солта и ги разбърквате добре.  Прехвърляте в домакински робот с приставка за тесто и прибавяте настъргания кашкавал и маслото.  Пулсирате докато стане на трохи.  Добавете 3-4 с.л. ледена вода докато тестото се оформи на топка и се отделя от купата.

Разделете тестото на две и го оформете на два диска, които опаковайте в свежо фолио и оставете да се стегне в хладилника за 30 мин (до 24 часа).

С точилка разточете вседки от дисковете между лист хартия за печене и свежото фолио до 0.3 см дебелина.  Изрежете с форми и печете върху домакинска хартия на 170 градуса между 5 и 15 мин (според големината на формите за изрязване – малките за по-кратко) докато се надуят и станат златисти.

Добър апетит!

Posted in американски, тестени и хляб, храна | 10 коментара

Много шоколадовия сладолед на Дейвид Лебовиц

Престъпно отдавна не съм писала тук.  А в тези горещи дни се сещам за едно мое приключение със сладолед от миналата година докато бях бременна.  Почти бях написала публикацията тогава, но нещо се е случило явно (може би жега, тежко коремче :) и е останала непубликувана.  Тъкмо сега му е времето да поместя рецептата.  Не знам дали точно тези дни ще е най-добре да я правите, тъй като си има малко завъртане покрай печката, но в следващите по-хладни дни, защо не.  Лято е – време за сладолед.

Ето я и публикацията:

Днес ми дойдоха отнякъде силици и реших бързо да пусна една публикация.

Откакто излязоха първите плодове тази пролет, все плодови сладкиши правя.  Нали са ми любими, но у дома, знаете, имам любител на шоколада, за който най-накрая дойде ред по-миналата седмица когато видях един много шоколадов сладолед на Дейвид Лебовиц.  А дето се казва, като стане въпрос за шоколад – на Дейвид може да се вярва.

Голям смях беше заснемането му, обаче.  Първо реших, че ще го заснема сутринта докато е относително по-хладно.  Въобще не очаквах колко бързо се разтапя един сладолед.  Следващия път може да замразя купичката преди сервирането му.  Освен това използвах уред за сладолед, който бях купила впечатлена от това, че е целият от метал (а не с пластмасова дръжка), но не бях забелязала, че уредът е направен в Китай.  Дето се казва – близо до ума – струваше 5 лева.  Та този уред, след първата топка се развали и общо взето оттам нататък трябваше да използвам сила, за да „оформя“ следващите топки сладолед.

Сладоледът стана леко твърд, та борбата в оформянето на топките беше голяма, като междувременно „оформените“ до този момент топки се топяха в жегата на кухнята :).  Въобще, голяма забава.  Казах си обаче – каквото-такова.  Рецептата ни хареса, за това ви я представям.  Предупреждавам ви, че сладоледът е леко тежичък (дали заради новата сметана, която използвах (нов вид животинска сметана President) или заради голямото количество шоколад), но който сериозно обича шоколад  ще го хареса.

Много шоколадовия сладолед на Дейвид Лебовиц

рецепта през блога Annie’s Eats

2 ч.ч.* течна животинска сметана, разделени

3 с.л.какао, Dutch processed (но аз използвах това, което продават в българските магазини)

140 г горчив/средно горчив шоколад, накълцан на дребно (53% какао при мен)

1 ч.ч. пълномаслено мляко

3/4 ч.ч. бяла захар

щипка сол

5 големи жълтъка

1/2 ч.л. екстракт от ванилия

* 1 ч.ч. = 240 мл.

В средно голям тиган за сос изсипете 1 ч.ч. от сметаната и какаото.  Затоплете ги на средно висок огън като бъркате, за да се разтопи какаото.  Кипнете сместа, след което намалете котлона на тих огън, така че да къкри около минута като бъркате непрекъснато.

Отдръпнете тигана от огъня и добавете шоколада и разбъркайте докато се смеси и сместа стане хомогенна.  Добавете останалата 1 ч.ч. сметана.  Прехвърлете сместа в средно голяма купа от неръждаема сметана и сложете цедка над нея.

В същия тиган, смесете млякото, захарта и солта и ги затоплете на среден огън.  Разбъркайте.

В друга купа разбийте жълтъците.  Когато млечната смес се затопли бавно я добавете към жълтъците като бъркате непрекъснато.  Върнете млечно-яйчната смес в тигана и продължавайте да бъркате докато сместа леко се сгъсти (и покаже 175 F на термометър (това не помня дали съм го засичала; най-вероятно съм го засякла, но нещо нямам вяра на термометъра ми, така че можете и на око)).  Отдръпнете от огъня и излейте сместа през цедката в шоколадовата смес.  Разбъркайте.  Добавете ваниловия екстракт.

Бърках докато сместа се охлади, покрих с фолио и сложих в хладилника.  След това сложих кутията във фризера и я разбърквах по начина, който съм обяснила тук.

Да ви е сладко и хубави летни дни от мен!

Posted in десерти, храна, шоколадови | 6 коментара

История със заек и други животни

Колие "Белият заек" на Биляна Савова; снимка Biliana Jewellery

Колие „Белият заек“ на Биляна Савова; снимка Biliana Jewellery

Има толкова начини да се напише една публикация.  За това, нека започна тази така.

Ходя си аз из София диша на Езерото с лилиите тази събота и какво да видя - колие с портрет на заек в профил.  Така ме грабна този заек…  Да речеш да е някакво гордо и представително животно, а то заек.  До него седи друго колие със същия заек, но този път затичан нанякъде.  По колието висят чайници, часовници, от което се разбира, че иде реч за заека от Алиса.

Няма какво да си кривя душата.  Не случайно ми хвана окото.  И аз като него препускам последните месеци ту насам, ту натам, притисната от времето, но най-вече от виковете на едно любимо същество.  Също като в Алиса, когато по незнайни причини, някой извиква нещо и всички хукват да си сменят местата на масата, така и аз последните месеци само притичвам, тъй като не се знае кой кога ще извика и какво ще мога да свърша.

Очите ми отидоха по него, но не го купих.  Първо, не нося колиета и второ, не исках да затвърждавам този образ – надявах се тази фаза да отмине, макар, живот и здраве, скоро детето като проходи, започвало голямото тичане, казват…  Това да ви звучи заешко?  Право да си кажа, така ми хареса портретът му, че при втора среща си го нося в къщи, пък който каквото иска да си мисли.

В някои алтернативни методи за лечение се смята, че човек може да се излекува понякога само като види (осъзнае) образа си.  Казах си, „ясно, заешко е положението; ще ми мине.“  Но не знам дали не бях арогантна в бързото си заключение, а и заека беше прекрасен.  Та така с тази история.  Може би история с продължение.  Ще видим.

И след това лирично отклонение, да ви покажа онова, което все пак отнесох у дома.

Първо – подаръците за Мишето.  Не успяха да се поберат в една снимка, за това в две.  Няма как като си край езеро, да не домъкнеш някоя жаба.  Жабата е на Ериа Арт.

Чичо Слон, както го кръстих, е на Кети от Dvergen Craft Shop.  Беше ми много приятно да открия Кети – жената, с която се запознах на курса по пачуърк преди време.  Във време на криза е чудесно когато млади хора успяват да творят и да се издържат с това.

Отново направена от Кети е диадемата за една малка госпожица, а фибата е на Мария Паничарова.

И последно, но както се казва, не на последно място, са подаръците за мен :).  Забелязах, че има повтарящ се мотив, който не бях забелязала като ги купувах, а именно – окото.  Автор е Веси.

Това беше миналата събота.  Този уикенд предстои издание на София диша в Южния парк.  Ако бях в София, щях да съм изкушена да подгоня заека (може би имам нещо общо и с Алиса все пак), но може би ще оставя нещата на случайността.  Ако е за мен, ще го срещна отново или пък животът ще продължи напред с нов образ, който ще разпозная някъде другаде случайно.

Posted in handmade | Tagged | 4 коментара

Ръчно правени играчки за бебе

От много отдавна ми се ще да ви покажа играчките, които направих за Мишето през последните месеци.  Както може да се предположи, така както децата на обущаря ходят боси, така и Мишето да остане без играчки правени от мама, но бод по бод докато спеше в парка като беше по-малък, успях да направя три играчки откакто се е родил :).  Плановете бяха за много повече, но и това е достатъчно.

Дадох си сметка, че макар да обичам да правя ръчно правени неща, поради липса на време на този етап най-удачно ще е да ги купувам от други хора.  Така в събота като посетих София диша в Борисовата до езерото с лилиите, си купих толкова красиви неща за мен и за бебо, някои от които бих могла да направя сама, но няма време.  Харесват ми, на добра цена са, по-добре сега, че на детето няма да са му интересни определен тип играчки докато успея да ги измайсторя.

Макар да не съм човек дето ще рече, „виж какво си купих“ (според И. консуматорското общество щяло да се срине, ако всички пазарували като мен), надявам се скоро да мога да споделя с вас с какви красоти се сдобих.  А София диша продължава из парковете и улиците на София този и следващите месеци, така че не отлагайте да посетите.  Ще бъдете приятно изненадани.

А ето ги и нашите играчки.  Първо направих пиленцето, което е на снимката най-горе.  Плановете бяха за цял мобайл.  Дори се сдобих с клонки от дърво още преди да се роди детето, но резутатът е едно пиленце, което пък стана любимо на малкия между 3 и 7 месец.

За Великден направих това яйце, което в нашия случай повече прилича на топка, но и то се оказа от любимите играчки и все още е.  Трикът при него, както и при всички платнени играчки е яйцето kindersuprise, което слагам в играчката с няколко звънчета, които да дрънкат, когато детето играе с играчката.

А тази гъба е последната ни играчка, която дори успяхме да загубим вече.  Направих я като гледах едни снимки из интернет.  Както при останалите играчки, избирам си част от играчката, от вътрешната страна, на която пришивам шумоляща торбичка.  Така играчката не само дрънка, ами и шуми.  Кой би устоял на подобно нещо! ;)

Хм, ами това е май.  Завършвам преди детето да е проплакало и тази статия да чака още един ден преди да стигне до вас.  Хубава вечер и до скоро!

Posted in handmade | 6 коментара

Пролетни хайку

С много голямата условност, че не знам как се пишат стихове, но тези дни докато се разхождаме из парковете, а аз не мога да пиша дълги публикации, ето какво се върти из главата ми.

Цигулар свири на алеята.

Птици оглушават Борисовата.

На кого да оставя левче…

След снощния дъжд – кестенов цвят е навалял.

Дете подскача в ръцете ми.

Отново пролет.

Posted in лично | 5 коментара

Пролетни цветове

Тези дни са пълни със зеленина и цвят.  Май от дете не съм била толкова много навън.  Като гледам, че в парка сме най-вече майки с деца и възрастни хора си мисля, че следващия път, когато ще ми се удаде подобна възможност ще е след пенсия (живот и здраве, де :).

Това горе са джанките в нашия парк преди Великден

ето и японските вишни в същия парк днес

и едно цвете, което сестра ми ми подари преди 10 години, което досега никога не беше цъфтяло – символ на ината ми в отглеждането на цветя и на това, че цветята не винаги гинат като забравиш (или не можеш) да ги поливаш зиме.

Ще завърша с едно стихотворение на Валери Петров, което е съвсем по темата.  За съжаление и представа си нямам кога ще мога да напиша рецепта тук.  Храната през последните месеци се свежда до набавяне на важни вещества.  Готвя на прибежки и повечето случаи нощем.  Изяждам я почти мигновено и за снимки и дума не може да става.  Един ден, когато това се промени, с удоволствие ще ви пусна рецепта.  За сега така – радваме се на това, което живота предлага за момента.  Бъдете здрави и ето го стихотворението:

Пролет е…

Пролет е, пролет е, и аз гледам площадчето

пред кварталната черква със почуда открил

как черешите в него са тъй бухнали в цвят, че то

сякаш за първи път преживява април.

А децата в игрите си не познават умората …

и мачът им пролетен се прекъсва, едвам

когато през входа отворен за хората,

топката влиза във кварталния храм.

И от тук почва чудото: посред литургията

със кръжило, по расо и в сандали обут,

пред вратата на храма се показва светията

и връща им футбола с роналдиньовски шут…

Да, измислица старческа, но пък пролет е, пролет е,

а и в таз ми фантазия има капчица яд –

как напуска се този приземил ореолите,

нарушил протоколите, луднал пролетен свят!

Валери Петров

PS.  Голяма борба с редактора.  Стихотворението е в четири параграфа, които не знам как да докарам да се виждат в крайния резултат.  Може би някой от вас борил подобен проблем ще даде идея.  Поздрави и хубави пролетни дни!

Posted in градина | 6 коментара