За призванието

Напоследък все по-често си мисля за работа, която да отразява моята същност, която да е смислена и полезна, но и да ме вдъхновява и отразява.

Аз, разбира се, имам диплома за еди-какво си и опит в еди-що си, но тъй като чрез майчинството животът ми предостави една естествена пауза, наистина ми се ще, преди отново да се впусна в бясното препускане, да открия нещо, с което да съм полезна за себе си и другите.

И в този ред на мисли се сетих за моя приятелка, която откри своето призвание преди години като Монтесори преподавател и сега ѝ предстои голяма крачка по пътя на осъществяването на тази нейна мечта. Замислих се и за други жени около мен, които вървят по пътя на своето призвание.

И тъй като не съм сигурна, че виждам ясно и не знам дали въобще ще намеря моето призвание, днес ми дойде на ум, че ако не открия какво, много по-важно е как, т.е. дори, ако не открия това призвание, по-важно е каква енергия ще внеса в живота ми и на тези около мен.

При което веднага се сетих за един човек, който поправяше ципове, в една от онези къщички за занаятчии близо до пазара Красно село. Преди около 10 години, живеехме в нея част на София и аз имах нужда да поправя цип на една иначе здрава раница. Влетях аз, както си прелитах от задача на задача по онова вмеме, в малката му работилничка, а той работеше нещо за предишния клиент. Зачаках нетърпеливо. Човекът работеше бавно и спокойно. Първоначално се подразних, защото не знаех това бавно и спокойно работене колко ще продължи, има ли нужда да чакам, можех да свърша нещо друго междувременно, да оставя чантата и да дойда по-късно. Възможно е да съм го попитала нещо в този смисъл, но така или иначе, в този момент чаках той да приключи с предишния клиент и да ми обърне внимание.

Следобедното слънце леко препичаше през прозореца на ателието, машината тракаше, той тихо си свирукаше, а аз лека-полека започнах да се отпускам и припряността ми като че ли изчезна и беше заменена от учудване за атмосферата в това ателие, което като че ли беше извън времето и можеше да бъде на всеки край на света и във всяко време – майсторът, който работи на машанита си, леко си свирука, а слънцето го огрява.

Той приключи с чантата на предишния клиент и когато дойде моя ред, внимателно пое моята раница, щателно разгледа ципа и ми препоръча да го смажа, вместо да го сменям изцяло. Впечатли ме спокойствието с което говори, вниманието, което отдели на раницата и на това да ми обясни какво и защо препоръчва. Когато излязох от ателието му, може би 10 минути по-късно, бях малко по-различен човек.

И когато днес се сетих за това, че е по-важно каква енергия внасям в моя живот и в този на другите отколкото какво ще е моето призвание, се сетих за този майстор на ципове.

6 февруари 2015: Днес случайно попаднах на тази статия, за това че не само пътища се отварят към призванието ни, но и че затварящите се врати могат да ни доведат до него.  Разбира се, надеждата ми е за първото, но животът малко се интересува от предпочитанията ни ;) http://www.onbeing.org/blog/when-way-closes/7255

7 февруари 2015: Не знам някой чете ли втори бележки под черта, така да се каже, но ето какво открих днес от Паркър Дж. Палмър http://www.brainpickings.org/2014/12/02/parker-palmer-let-your-life-speak/

“ Днес разбирам призванието по съвсем друг начин – не като цел, която трябва да бъде постигната, а като дар, който да получа. Да открия призванието ми не означава да драпам към някаква награда, до която не съм достигнал, а да приема съкровището на истинското ми аз, което вече притежавам. Призванието не идва от глас, който е „някъде там“ и казва да стана нещо, което не съм. То идва от гласа „вътре в мен“, който ме призовава да бъда човека, който съм бил роден да бъда.“

И още:

„През първата половина от живота ни ни отнемат нашата изначална дарба. След това, ако сме будни, осъзнати и успеем да признаем загубите си, прекарваме втората половина от живота ни, опитвайки се да открием отново и разпознаем като свой дара, който някога сме притежавали.“

Save