Онзи ден минавам покрай ботаническата градина на паметника Левски и виждам на оградата да се белее обява напечатана на лист А4: „Ботаническата градина търси градинари. Може и пенсионери.“
Казах си, „Ето това би била хубава работа за мен като се пенсионирам…ако ме държат краката и ръцете…и ако съм здрава и жива“ (може би в обратен ред ;). И се замислих, защо трябва да чакам до пенсия за да осъществя нещо, което ми е на сърцето, което пък ме подсети за това стихотворение на Мария Донева (важи и за хора и за призвания според мен :):
Твоето нещо
Твоето нещо ще те намери.
Скътани вещи в тъмни килери.
Точните думи – в някоя книга.
В празника шумен – няколко мига,
твои и само за тебе приготвени.
Две-три идеи, в ума ти закотвени.
Цветето. Вазата. Сянката. Шепотът.
Точно ей тази светулка във шепата.
Значи е важно, причина си има
именно аз да ти бъда любима.
Както със теб сме смутени и смешни,
за да ме видиш, когато те срещна,
важното, тихото, страшното, нежното –
твоето нещо, това, неизбежното,
то ни е чакало, то е избрало
да сме си заедно, да сме си цяло.
Мария Донева
Мире, много хубава статия си написала и стихотворение! Продължавай все така да сгряваш сърцата ни! Благодарско! :)
Ехей, Ани, радвам се, че наминаваш тук :). До скоро в реалното! :)
ще взема да отида да попитам дали ме искат за няколко месеца до май:)
Ясме, ти се шегуваш, но първият ми импулс беше да им се обадя, но после се освестих и самоподсетих, че си имам ангажименти :)…