За розите и хората

облак в града - малки нещаОт известно време забелязвам, че много се ядосвам.  За който ме познава отпреди, това може да е изненада.  А може и да не е.  Може аз едва сега да го осъзнавам.

Поради ремонта на главен булевард в града ни, кварталът ни е като обсаден.  Всички нормални пътища, по които мога да тръгна за градината на детето са задръстени – опашки се вият с километри.  Най-бързият начин да стигна от вкъщи за мястото, за което съм тръгнала е да тръгна в посока противоположна на целта ми.

Днес тръгнах по нормалния път по грешка.  Усетих се долу-горе в началото и свърнах в квартала, опитвайки се да тръгна в по-добрата обратна посока, при което се натъкнах на камион, който точно пред моята кола реши да вдига един контейнер със смет със строителни материали.  Слава богу, че детето беше в колата и много се накефи на процеса, иначе 10-те минути престой щяха да ми се сторят вечни.

Малко по-късно излязохме на друг главен булевард, който се оказа по-задръстен от обикновено, защото е един от пътищата, по които се влиза в София, а днес е понеделник, т.е. едва се вмъкнах от най-дясната в най-лявата лента прекосявайки 4 платна.  После чакахме в още едно задръстване, докато 20 минути след като тръгнахме от вкъщи бяхме на мястото, което е на 5 минути от вкъщи с кола.  Ще ви спестя останалата част от пътя ни.

Малко по-късно през деня, след като оставих детето в градината, чаках на една безпричинно дълга опашка в един задушен коридор в общината за получаване на документи, едва намерих място за паркиране около банката ни, открих, че банката ни си е сменила офиса, обиколих квартала, където трябваше да бъде новият офис докато намеря място за паркиране, за да открия, че офис на посоченото в интернет място няма, защото някой в банката е посочил грешен адрес и тъкмо се връщах към колата, за да тръгна към евентуалния правилен адрес и, както можете да се досетите, вече бях доста ядосана когато видях край тротоара едни красиви цикламени рози.

цикламени рози - малки нещаКазах си, ще запомня мястото и утре ще дойда да ги снимам с фотоапарата.  Но опитът ми с всичко, което искам да снимам, а и с живота, е, че утре няма – утре я завали дъжд, я някой се разболее, я трябва да свърша някоя спешна работа и така минават дни, а цветовете на розата не чакат никого – те днес са такива, утре други, вдругиден са увяхнали.  Приближавам с телефона и започвам да снимам.

И в един момент усещам, че се усмихвам и вече съвсем не съм ядосана.

Като си свърших работата в банката, пообиколих квартала и заснех и други рози.  Порадвах се на красотата на този мимолетен момент – розите и аз в хубавия юнски ден и продължих с деня си вече друг човек.

Публикувано на истории, лично и тагнато. Запазване в отметки на връзката.

4 отговора към За розите и хората

  1. Dani каза:

    Мира, сигурно си си направила вече извода :)
    И няма да се ядосваш !

    • littlethingslife каза:

      Да, да, така е, Дани, но пусто като се ядосаме се усещаме малко по-късно. Но по-добре късно, отколкото никога, дето се казва. Изводите са направени. Сега да ги приложим! ;) Може би реалистично е да е малко по малко. Не знам. Не е лесно, но май не е и невъзможно. От нас си зависи :).

  2. Ani каза:

    Мире, много хубава история и много утешителна – ежедневно се случва на много хора, включително и на мен :) И страхотни рози – сладка утеха не само за очите, както се вижда …

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s