Когато бях малка не обичах да ям нищо зелено. Грахът влизаше в тази категория. Макар да има данни да съм била „много кротко дете,“ като се е стигнело до ядене, се е показвала някаква неочаквана за родителите ми упоритост и избирателност.
До един час по трудово. Трябва да съм била 3-4 клас, учителката по готварство ни каза, че него ден ще се разделим на две групи и ще готвим сами по рецепта. Познайте какво? Пиле с грах.
И до днес помня как изкривих разочаровано устни като чух за какво става въпрос. Нямаше ли друга рецепта от толкова много възможни, ами точно пиле с ГРАХ!
Както и да е. Беше социализъм, бях малка и през ум не ми мина да протестирам или да изразя на глас недоволството си.
В следващия час помня, че спорихме и умувахме кое как да направим, въртяхме се с нашия отбор край печката, повдигахме капаци, разбърквахме манджи, най-накрая сложихме бяла покривка на една дълга правоъгълна маса, седнахме на столчетата и вкусихме от това, което бяхме приготвили и резултатът беше… пресолена манджа.
Никой не смее да каже нищо. Ядем и мълчим. Мисля си: „Сигурно не сме разбъркали добре яхнията и следващата хапка ще е както трябва.“ Не е. Със сигурност е пресолена.
Изпращаме една чиния до масата на съседния отбор да я опитат. Някой нещо се изказва, че манджата май е пресолена, но получава светкавичен отговор от момчетата от нашия отбор: „Като не ти харесва, не я яж! А вашата хич не е вкусна!“ Учителката се намесва някъде тук. Мълчаливо омитаме чиниите си до последното грахче, за да докажем на другия отбор колко ни е вкусна манджата.
Винаги се сещам с голямо умиление за тази случка и от перспективата на годините си мисля, че не е било трудно да се случи – един е солил, друг е минавал след него, опитвал е неразбърканата манджа и пак е солил и ето ти резултата.
Хубав спомен, голяма обеца на ухото и един любител на грах в повече.
Мире, много сладка история : )))) И както винаги си я подсолила много добре с твоето чудесно чувство за хумор !!!
Благодаря ти, Ани ;)