Приказка за малки и големи

Преди време, И. се върна след една среща с негов приятел и на следващия ден, явно след известна доза размисъл, ми каза, „М., аз си мислех, ти да не си в криза на средната възраст?“

Много се смях.  След което, все пак, трябваше да се съглася с него, че не само в нашия живот, но и в този на хората около нас се случваха катаклизмични събития.  Всеки се бори с живота като прасе с тиква, както казваше една моя колежка, от първата ми работа (Лери, четеш ли:) и общо взето не знаем на какъв хал ще сме утре.

Та, един от феномените, които наблюдавам напоследък е, че това катаклизмично време, въобще не е лесно за децата на моите близки и познати.  За това днес написах тази приказка за възрастни.

Не знам как се пишат приказки, така че извинете предварително (това звучи като начина, по който средновековните или ренесансови автори са започвали творбите си, „извинете ме мене грешния, ако не съм разказал както трябва, но колкото можах, толкоз“, та и мойта такваз:).

Днес без храна, но както казват англоговорящите, нещо, върху което да помислим (food for thought, дословно от английски, храна за размисъл).

Имало едно време едно малко момиченце, което се казвало Ангелина.  Ангелина, като всички деца по онова време, много обичала да си играе на улицата с другите деца.  Понякога толкова се заигравала, че забравяла да се върне у дома навреме.  Така веднъж се залисала в игрите и се сетила да се прибере едва когато последното дете си тръгнало за вкъщи и тя се озовала сама в градинката.

Затичала се към дома, защото се уплашила от тъмното и това, че някой може да й направи нещо лошо, както често казвала майка й, но като стигнала техния вход и се почувствала сигурна, се сетила, че сега ще й се карат.  Натъжила се, сълзите се затъркаляли по поруменялото от игрите личице и тя с хлипане тръгнала нагоре по стълбите.

Горе на етажа, я чакала нейната обичаща, но строга майка.  „Колко е часът?“ почти изсъскала майката.  „Аз в колко часа ти казах да си в къщи?“  На Ангелина само това й трябвало.  Хлипането и сълзите се превърнали в откровен плач.  „Отивай си в стаята!  Днес няма да ядеш!“ казала с леден глас майката.

Ангелина много плакала нея вечер.  Не можела да разбере какво толкова лошо е сторила, та майка й не я обича вече.  Преди да заспи си обещала, че като стане голяма, никога няма да крещи така на детето си.

Минали години.  Ангелина пораснала, учила в най-доброто училище в града, след това в най-добрия университет в страната, след което започнала работа на хубаво място и, тъй като била добър работник, така както била добро дете, добра ученичка и добра студентка, станала и управител на фирма – върха на постиженията за нейното време.  Някъде между всички тези добри неща успяла и да се ожени и да си роди детенце – Михаела – и да стане и добра майка.

Но не успяла да бъде добра съпруга.  Не се разбирали със съпруга си и след дълги години караници, се разделили.  Сега Ангелина сама отглеждала дъщеря си.  Прибрала и възрастната си вече майка да живее с тях в по-големия им апартамент, тъй като баща й починал преди много години и да не седи самичка, а и да й помага с детето.

Веднъж, след тежка работна седмица, когато всичко вървяло наопъки, а пък от няколко години страната, в която живеели била в криза, та нещата били още по-трудни от преди, Ангелина се върнала у дома, за да открие, че Михаела излязла уж за малко да вземе нещо от магазина на ъгъла, се забавила.  Забравила си била мобилния телефон у дома, та Ангелина не можела да се свърже с нея.  Навън се стъмвало.  Ангелина все повече се притеснявала.  Представяла си най-лошото – за какви хора пишат във вестниците, за какво разказват вечер по телевизията.  Приготвила се да излиза да я търси, но тъкмо наметнала палтото и домофонът иззвънял.  Така била ядосана, едвам дочакала асансьора да се отвори и почнала Михаела от врата, „Колко е часът!“  И за да не ги слушат съседите, „Марш в къщи!“

Михаела изтърчала в банята с хлипове, тръшнала вратата след себе си та мазилката в коридора поизпадала, което още повече вбесило Ангелина и тъкмо щяла да продължи караницата с още по-голяма сила, когато я приближила майка й, която до този момент седяла в кухнята, „Ангелинче, недей така.  С караници нищо няма да постигнеш.“

Някъде след смъртта на баща й, Ангелина се сближила с майка си, та сега спокойният й глас я сепнал и тя се сетила как като малка си обещала, че никога няма да се кара на детето си, когато се върне уплашено отвън.

Някъде сред всичките отговорности в нейният живот – за детето, за фирмата, за майка й – беше забравила за това си обещание.  Погледнала към майка си, поклатила глава в съгласие, бавно отишла до банята и с мек глас, казала, „Мише, маме, ‘айде излез от тази баня да си поговорим.“

Публикувано на истории и тагнато, . Запазване в отметки на връзката.

14 отговора към Приказка за малки и големи

  1. fedora каза:

    Ааа, ще имаш да вземаш :))) Твойта хич не е такваз :))
    Мисля, че и преди съм ти казвала, че си страшен майстор и отлично боравиш със словото. Благодаря за приказката, поучителна ми беше.
    Така е хората са си го казали „Блага дума – железни врати отваря“ :)

  2. fedora каза:

    Ох, прощавай, че ми няма тук-там запетайките (то да са само те :)))

  3. Dani каза:

    Мира, прекрасен разказвач си, а снимките ти ми създават хубаво настроение :)
    Благодаря и усмихната вечер!

  4. kulinarnimisli каза:

    Еми много хубаво, разплаках се! Защото и аз все си обещавам да не съм като майка и татко, а в някои моменти се уловям, че съм точно тяхно копие. В крайна сметка крушата ябълки не ражда, а изнервеният ни живот поставя децата някъде назад и наистина забравяме обещанията си. Разказът ти беше страхотен, благодаря!
    Поздрави и с надежда да не съм досадила! :)

  5. gotvenetolesno каза:

    Интересна ти е приказката…и поучителна… Аз постоянно си повтарям, откакто съм родила, че не искам да съм като родителите си, макар те да не са лоши… Понякога се притеснявам от това си мислене, но пък ние сме тук, не за да повтаряме чуждите грешки, а за да се учим от тях, нали ?! Хубави дни :)

  6. Иво Рашев каза:

    Супер … красота ! Не само снимките ами и текста :)

  7. Diana каза:

    Мира,
    Чудесен разказ и не само…
    много мило и деликатно поучително – благодаря ти!
    Поздрав и уютна вечер, Диана

  8. Диди Б каза:

    Мира, много добре се справяш с приготвянето на духовната храна!
    Хареса ми приказката – поучителна и напомняща!

  9. littlethingslife каза:

    Ина, Дани, Маги, gotvenetolesno, Иво, Диана и Диди, благодаря ви за коментарите.
    Право да си кажа, има много за казване по въпроса (около това май се върти голяма част от науката психология:), но в същото време не знам какво да кажа. Въпросът е малко деликатен, а родителите (тук влизат и лелите, чичовците, бабите, дядовците и пр.) съвети от страни не приемат(-ме), чувстват(-ме) ги като лично обвинение. За това – приказка :).
    Хубави дни!

  10. Lety каза:

    Чудесна история!
    колко пъти и аз съм се заричала да не викам и да не се карам

  11. Lety каза:

    Чудесна история!
    Колко пъти и аз съм се заричала да не викам и да не се карам, а да подхождам с повече търпение…
    Благодаря ти, Мира!

  12. SharenaSol каза:

    присъединявам се към възторга. И още: обещанията, дадени пред себе си са трудни за спазване…

  13. Мира, развълнува ме много приказката! Благодаря ти!
    Прегръдки и хубаво утре! :)

  14. littlethingslife каза:

    Лети, SharenaSol и Ева, благодаря ви за коментарите. Наистина, трудно е да спазваме обещанията си и въпросът е май не да сме безгрешни, а да осъзнаваме грешките си и да не ги повтаряме. Колкото е възможно. Само така ще има промяна. Иначе има опасност да сме в грешките си като родителите си, като техните родители, като техните родители и т.н.
    В едно семейство нещата стават много видни за наблюдаващия в даден момент. Някои са го нарекли карма, а всъщност е притегателната сила на отъпкания път – да правим това с другите, което са правили с нас. И от нас зависи дали ще я разбием, за да не се повтаря за поколенията. По-лесно е да се каже, отколкото да се направи, както някой по-горе каза, но по-добре да осъзнаваме тези неща и да търсим начин да ги променим, отколкото да останем в „удобството“ на криворазбраната ни правота или както казваше героят на Джон Малкович от „Опасни връзки,“ „то е по-силно от мен.“ Разбира се, че е по-силно от нас и че го има във всеки от нас, но е лична отговорността да се преборим с „лесното“ и да тръгнем по трудния път на… обичта?

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s