Изобилие и кекс с вино

Реших да заснема една купа с грозде за този пост. Видях, че в хладилника ми има праскови, круши, ябълки, смокини…  и си казах: „Хм, какво изобилие. Защо не ги заснема всичките.“

Това време на годината е време на равносметка за мен. Може би защото лятото си отива и е време да „прибера плодовете“ от това, което съм свършила в първата част на годината. В същото време, е любим сезон, в който много неща започваха – като училището преди години. Колкото и да ми бяха писнали съучениците и учителите към края на годината, в края на лятото имах нужда от началото на учебната година – какво ли ще науча, кого ли ще срещна, какво ново ще ми се случи.

Замислих се и за изобилието под формата на къща, кола, добре заплатена професия, изобилие от продукция, за която сме работили цяла година или изобилие от приятелства, обич, здраве, хубаво настроение и случки.

Но както казват, че човек осъзнавал ценността на доброто здраве едва когато го загубел, така и изобилието често ни кара да си мислим за това, което ни липсва.

Този кекс ми напомня за изобилието на есента, но и за някои липси. В първите години на промяната, у дома след като покори месото, сиренето и кашкавала, пестенето стигна до захарта. Така постепенно с времето кексовете и сладката на майка станаха безвкусни и аз постепенно отказах да ги ям.

Минаха години. Оттогава съм яла много торти, пасти и кремове, но трябваше да мине доста време, за да преодолея предубеждението си към кексовете. Дали с коледния щолен или с едни плодови кексове, които започнахме да купуваме преди време, лека полека си припомних, че обичам кекс – стига да е вкусен, сладък, а ако има плод, успехът му при мен е гарантиран.

Такъв е този кекс – с масло, сладък, сочен от гроздето, но и с послевкус на вино. Прекрасен за мен, но може би не много препоръчителен за деца. Това е рецептата, а по-долу една история за изобилието там, където не го очакваш.

Кекс с вино и грозде

по рецепта на Baking obsession

за 23 см форма

1 и 1/2 ч.ч. (всички мерки за чаши в тази рецепта са за 240 мл) брашно

1  ч.л. бакпулвер

1/2 ч.л. сода за хляб

1/8 ч.л. сол

90 г масло за тестото и 20 г за поръсване

3/4 ч.ч. захар + 1 с.л. захар за поръсване

2 яйца

1 с.л. зехтин

1 ч.л. екстракт ванилия

кората на 1 лимон и 1 портокал, настъргани на ситно

3/4 ч.ч. сухо бяло вино

2 ч.ч. ситно червено (или бяло) грозде без семки, измито, подсушено

В купа пресейте брашното, бакпулвера, содата и солта.

Намажете с олио и поръсете с брашно форма за печене (в оригиналната рецепта е форма с подвижно дъно, но тъй като моята форма е голяма, изполвах форма за кекс).

Измийте и подсушете гроздето.

В голяма купа разбийте маслото и бавно добавете захарта като разбивате до пухкавост. Оберете ъглите на купата (това правех често в тази рецепта и по-нататък) и започнете да добавяте яйцата едно по едно като разбърквате добре след всяко. Добавете зехтина, ванилията и цитрусовите кори. Разбийте на висока степен около 2 мин.

Пуснете фурната да се загрява до 190 градуса.

Прибавете брашното и виното на части като ги редувате. Започнете и завършете с брашното. Разбийте до хомогенност, но не прекалявайте с размесването. Изсипете сместа във формата, заравнете.

В малка купа смесете половината от гроздето с 1/2 ч.л. брашно, размесете и поръсете върху тестото равномерно (аз пропуснах този момент и ми се наложи да изсипя всичкото грозде в края).

Сложете във фурната да се пече за 25 мин.  Извадете формата от фурната и поръсете с останалото грозде, 1 с.л. захар и нарязаното на кубчета 20 гр. масло.  Печете още около 25 мин или до суха клечка от центъра на кекса.

Охладете 10 мин, извадете от формата и охладете напълно.

А ето и историята.

Преди години работех в една фирма, в която от време на време ни идваха гости от чужбина. Така се появи М.  Ще я наричам така, защото не точното име е важно.

И така, М. беше жена на около 37 години, която се занимаваше с продажби за едно европейско политическо списание. М. работеше с политици и бизнес хора от Африка и Близкия Изток и беше много приятно изненадана от зеленината на София (и от постоянното бумтене на трафика и виене на сирените на Бърза помощ под прозорците на офиса ни, които ѝ напомняха за родния ѝ Ню Йорк).

Беше дошла, за да привлече някои политици или представители на по-големия бизнес в България да рекламират в списанието, за което работеше. Нашата задача беше да я свържем с тях.

Още на първата вечеря, един от сътрапезниците ни „притисна М. до стената“ с някакъв казус, от който стана ясно, че М. обикновено заема конформистка позиция, дори ако вижда, че другата страна не е права. Това не ме учуди много, но сътрапезникът ни, дали от скука, дали от желание да разбере с кого си има работа, ескалира разговора дотам, че М. беше поставена в неудобната позиция да се защитава. Обяснявайки защо е (почти) винаги склонна да се съгласи с опонента си, тя спомена за нещо, което баща ѝ ѝ казвал на времето и което тя беше приела като ценност в своя живот, а именно, когато хора по-умни (или с повече авторитет или власт) от теб защитават даден казус, не им противоречи и не клати лодката. И така М. беше станала балансьор. Никога не клатеше лодката, но сега именно липсата на позиция разклащаше нейната.

Този подход ѝ беше вършил добра работа до този момент – имаше добре платена работа, която включваше много усмивки и съгласяване, отсядаше в най-скъпите хотели в страните, които посещаваше, понякога получаваше подаръци от хората, с които работеше (често съмнителни местни велможи в ултра бедни Африкански страни), работата ѝ вървеше не само, но и защото беше симпатична бяла жена – миловидна, винаги готова да изслуша, да угоди, никога не противоречаща. Но нещо се беше променило.

Годините бяха започнали да оставят отпечатъка си върху лицето й. От толкова много изслушвания и съгласявания се беше уморила и едва задържаше усмивката на лицето си. Женският чар беше започнал да ѝ изневерява. Продажбите намаляваха. Тя се страхуваше за работата си.

Постоянните пътувания вредяха и на личния ѝ живот. От години имаше приятел от източноевропейска страна, с когото се виждаха, когато тя беше някъде в Европа. Той беше учил в България и щеше да съчетае виждането с приятели с виждането с нея. Лошото беше, че той беше женен, а веднъж озовал се в България, се радваше повече на компанията на приятелите си и на младите им приятелки, отколкото на М.

М. преживяваше срив по всички фронтове. Беше ужасно уморена от всичко.

Както се досещате, мъжете в офиса усетиха всичко това от километри и само при мисълта да прекарат и ден с тази психически нестабилна жена, биха отбой и ми я харизаха.

Нямах проблем да работя с М. Срещите бяха интересни, а с М. беше приятно да се работи. Паснахме си, дали защото бяхме жени или просто защото беше обаятелен човек. Пътувайки от среща на среща се изясни картинката, която ви описах по-горе, но като разбрах, че и съботата ще трябва да прекарам с нея, в компанията на приятеля ѝ, нещо не бях ентусиазирана.

Имах много по-добри идеи за уикенда си от това да ги прекарам с жена на ръба на нервна криза, още повече, че и мъжът, на когото тя в момента прехвърляше цялото си неудовлетворение, щеше да бъде с нас.

Събота сутринта се качихме на някаква кола и тръгнахме за Рилския манастир. Не очаквах нищо хубаво от този ден. Не исках да бъда в тази кола с тези хора и проблемите им.

И те не бяха много ентусиазирани. Не знам защо приеха да дойдат на екскурзия с някакъв трети човек вместо да прекарат деня заедно сами в София или където и да било другаде.

М. беше без грим. Приятелят ѝ мълчеше. Започнахме да водим някакъв общ разговор и М. каза нещо смешно. Позасмяхме се. След малко заговорихме за друго и М. отново ме изненада с чувството си за хумор.

Учудваше ме. Не бях забелязала това й качество по-рано. Явно всички имахме лоши очаквания за деня, а на някои така им беше паднало пердето, че бяха просто себе си. Това Себе на М. започна да ми харесва.

Оказа се, че М. мечтае да стане stand-up comedian (комедиант пред жива публика) и че се занимава с това като хоби, когато ѝ се удаде възможност.

Не знам дали сте виждали как изглежда аметистът отвън – като най-обикновен камък – сив и нищо особено, но отвътре същият този камък е с невероятни цветове, отразяващи светлината във всички нюанси на виолетовото.

М. беше като един такъв камък.  Щях да се размина с нея, както човек се разминава с толкова много хора в криза, а ето че в нея се е криел скъпоценният камък на един специфично неин си талант, за който човек въобще не би заподозрял, ако нямаше късмет да я срещне някъде извън работата ѝ или в момент, в който ѝ е писнало от всичко и само чувството за хумор я спасяваше.

Денят се оказа много хубав.

Какво се случи с М. след това не знам. Получих картичка от нея за Коледа и след това изгубих следите ѝ. Надявам се, да е осъществила мечтата си да бъде stand-up comedian, защото това беше нейният талант, в това тя блестеше, нямаше възраст и не трябваше да се съобразява с ничий авторитет.

Макар точно в онзи момент да се мъчеше в нищетата на грешните ходове на живота си, в нея имаше изобилие.

Save