Един запомнящ се 4 юли

Днес отидох на спорт за пръв път (откакто забременях :) от 3 години и както си подскачах в басейна със синия ми бански, въртейки в ръце червен „макарон“ се сетих, че изглеждам доста четвъртоюлски. Празникът отмина, но това ми напомни за най-запомнящия се 4-ти юли в живота ми когато вместо на прословутите фойерверки в Ню Йорк трябваше да се срещна с някои мои вътрешни трескавици.

След водната аеробика, отидох до близкия пазар и докато се връщах към колата мернах две жени, които се държаха за ръце на улицата. Погледнах втори път – не бях сгрешила. Тогава осъзнах, че не помня да съм виждала много хора от един и същи пол хванати за ръце. Това отново ми напомни за онзи 4-ти юли, когато и аз трябваше да се изправя пред моите невидими предразсъдъци по въпроса.

Преди години, след като завърших университета и изгубих всякаква надежда, че ще се занимавам с изкуство по един или друг начин, реших да си подаря един стаж в Националния музей по дизайн в Ню Йорк – Cooper-Hewitt, преди да започна да бизнес администрирам.

Cooper-Hewitt, Натионален музей по дизайн, Ню йорк, снимка собственост на музея

Това бяха два паметни месеца прекарани, освен в приятната работа по стажа, най-вече в разглеждане на музеи (за които имах безплатен пропуск!), концерти и театри на открито, на закрито и джъткане напред-назад из региона колкото ми позволяваха ограничените средства от стипендията.

Аз помагах на Луси Фелоуз, която отговаряше за специалните събития в музея, да подготви изложбата „Под слънцето – изложба на светлината“ организирана в градината на музея (за използването на фотоволтаични панели в дизайна). Годината беше 1996, а изложбата щеше да се случи в далечната 1998 :).

Понякога си мисля, че не знам колко успях да помогна с моите теоретични бизнес умения на тази мила жена, която се беше отдала на работата си и беше много фин и вдъхновен човек, но да предположим, че тя е получила от мен поне част от това, което аз получих от нея и от цялото ми приключение в Ню Йорк, а то беше много.

Стана така, че от всички стажанти в музея се сприятелих с едно момче – Ян, германец, учещ в САЩ архитектура, който беше единственият друг чужденец в групата. Той ми показа различни artsy части от Ню Йорк, които нямаше да открия сама, запозна ме с бившата си приятелка и настоящи приятели и беше така мил да ме покани да му погостувам за дългия уикенд на 4-ти юли в Провидънс, щата Роуд Айлънд, където живееше.

Нямаше какво толкова да му мисля. Момчето беше много свястно, всички заминаваха някъде за празника, а кога друг път щеше ми се удаде възможност да посетя Бостън и Роуд Айлънд. Път ми дай на мене.

Луси много мило и отдалече ми намекна, че Ян бил много добро момче, че тя го познавала, тъй като познавала семейството на неговия приятел Адам. И това „случайно“ беше повторено няколко пъти. Корина, момичето, с което работех, ми беше споменала, че Ян има маниер, който някои гей момчета в нейното училище имат, но аз само й казах, че на мен Ян ми изглежда да се държи така както биха се държали много не гей български мъже.

Отиваме в Роуд Айлънд. Живеят в хубава къща с цветенца на верандата, говорим малко със съквартиранта му, качваме се на колата и тръгваме на плаж, като за целта преминаваме през няколко тол будки, мостове и караме почти час. И тогава, в разговора, Ян споменава за „нашите права“ и не знам какво още.

Истината е, че Ян беше много свястно момче, но определено не мой тип. С И. отскоро бяхме заедно и си разменяхме всеки ден едни дълги фермани по имейла, с което И. се беше издигнал в очите на всички жени в музея, които знаеха за връзката ни. Наистина си мислех, че нямам против някой да е гей, но явно и никой близък до мен човек не ми беше казвал в лицето, „Аз съм гей.“

Идеше ми да започна да крещя или просто да изляза от тази кола, която изведнъж ми беше отесняла. Но вместо това, за да не обидя Ян по някакъв начин и вместо да изразя чувствата си, запазих външно спокойствие. Имах чувството, че мозъкът ми се разтегля и разтапя като часовниците на Дали от картината по-долу.

The persistence of memory, Salvador Dali, picture MoMA

Явно не бях толкова открита и приемаща за колкото се мислех и в мен е имало бариери, за които не съм подозирала (Добро утро!  Психолозите като говорят за подсъзнание и несъзнавано, явно не ни губят съвсем времето).

След като се поуспокоих явно приех идеята, защото прекарах остатъка от деня размазана в безпричинно щастие. Сигурно съм изглеждала като напушена. Аз по прицнип съм си малко по-щастлива и отвеяна отколкото е прието в България за прилично, но тогава просто усмивката не можеше да ми слезе от лицето. Като че ли огромна тежест се беше свлякла от плещите ми и се чувствах така лека, подскачах по някакви камъни по брега, гледах океана, слънцето печеше по невероятен начин, имах чувството, че мога да полетя. Животът беше прекрасен, наистина!

Тъй като пестях парите от стипендията, за да има за храна и преживявания, не си бях купила шапка, което се оказа малко неразумно в онзи топъл ден и нещо прегрях – вдигнах лека температура, трябваше да се крия по сенките и най-яркият ми спомен от Бостън и Харвард е една прохладна сладкарница, където хапнах сладолед и се поосвестих.

Много неща научих него уикенд. Съквартирантът на Ян обичаше цветя и градинката пред къщата им беше осеяна с разни цветя бучнати по най-безобразен начин, но те си растяха някак си, нищо, че някое обича слънце, а е на сянка, това има нужда от разсаждане, а онова – от нещо друго. Помня как момчето ми сподели, че много обича да гледа цветя и започнал сам, ей така, и не всичко е идеално, но се подобрява, а верандата им беше в едни хубави цикламени петунии. Бях невероятно впечатлена, защото един мъж изразяваше женското у себе си по-добре от мен, жената.

Това беше единственият празнуван от мен 4-ти юли, но определено запомнящ се. Научих много неща за себе си, за ограниченията, които не съзнавах, но ми се наложи да преборя, както и за това, че човек, ако харесва нещо е добре да зпочне да го изразява, дори ако първоначално едно с едно не си отива, защото съм сигурна, че градината на съквартиранта на Ян е станала много хубава, след като аз от човек, който не гледаше едно цвете, сега не мога да се разделя с цветарниците си, макар че детето си играе по малко опасен начин с тях от време на време :).

С една дума – нещата са просто човешки, независимо дали си гей или не си гей. Въпросът е какво правиш с живота си и как го живееш.  Както се пееше в една стара песен, „О о о, бъди (такъв) какъвто си.“

А на това май най-добре могат да ни научат различните.

Save